Магьосническа ярост

Майка й, силно религиозна жена, бе отгледала Сарафина сама в скромно предградие на средната класа на запад от Боулинг Грийн. Всяка неделя майка й я бе влачила на църква, за да прогони порочността от душата на Сарафина. Всеки ден майка й й бе казвала, че е грешница, инструмент на Сатаната. Дори за известно време Сарафина й вярваше.

Майка й казваше, че адът ще е наказанието на Сарафина задето е вещица, светлите й воднисто сини очи бяха присвити обвинително. Тя сочеше с тънкия си показалец и заявяваше: „Магьосница-жена да не оставиш жива!“3.

Почти всеки ден майка й я мъмреше, докато не откачи нацяло. След това дните, в които майка й я мъмреше, стигнаха до своя край и Сарафина се сдоби с цял нов комплект от кошмари… и приемна майка.

Усмивката на Стефан стана хищническа.

— Обаче се оказа, че е предимство за нас.

— Какво предимство? — Умът й се завъртя. Не можеш да схване за какво говори Стефан. Нямаше абсолютно никакъв смисъл. Бе като да говори с майка си в най-тежката фаза на болестта й. Сарафина би казала, че участва в скрита камера, ако цялата ситуация не беше толкова странна и плашеща. Скритата камера беше лека и забавна, а не опасна и луда.

— Че си огнена магьосница, разбира се. Могъща, необучена, напълно несъзнаваща и уязвима огнена магьосница. — Той се усмихна. — Наша, ако те склоним да работиш с нас.

— В-вещица?

— Знам, че е трудно за вярване. Знам какво си представяш, имайки предвид миналото ти и всичко, с което си израснала. Сигурно е трудно за разбиране, че макар и майка ти да бе напълно луда, тя също така бе и… права.

Сарафина поклати глава.

— Глупости. Това е… — Тя не довърши изречението, дишането й се ускоряваше все повече и повече при предстоящата паник атака. Тя отново се завъртя, търсейки път навън, макар да знаеше, че такъв няма.

— Нямаме много време, затова ще ти го докажа. — Стефан се приближи към нея, коленичи и принуди дланта й да се разтвори.

Сила — това бе единственият начин да го опише — се изля от гърдите й, точно между гърдите й. Растеше все по-голяма и по-голяма, докато повече не можеше да я задържи. Беше горещо, парейки я до болка. Главата й се отметна назад и нещо в нея се надигна в отговор. Ставаше все по-голямо и по-голямо, докато не изригна от нея.

Стефан се отдръпна и огън — огън! — се изви в дъга от центъра на тялото й, за да се приземи в локва от нажежено до бяло напрежение по средата на пода.

Струята завърши с трептене, което накара кръвта да забучи в главата й. С разширени очи и разтуптяно сърце, тя се взря в овъгления килим в стаята и се възхити от еуфоричното усещане на сила, която Стефан я бе принудил да използва.

— О, Боже мой! — ахна тя ококорено. Килимът изпука.

— А, ето те и теб. Знаех, че си някъде там. — Стефан я гледа дълго, със странна усмивка на уста. След това напусна стаята, заключвайки вратата зад себе си.