Магьосническа ярост
- Автор: Bast Anya
- Серия: Магьосници на елементите #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьосническа ярост». Краткое содержание книги:
Сарафина отвори натежалите си от сън очи с невероятно усилие и видя двамата мъже да се движат из малката стая, където я бяха заключили. Трябваше все още да е жива, след като дори лекарствата, които й бяха дали, не можеха да притъпят острата паника, прорязваща гърлото й, нито пък ударите на разтуптяното й сърце. Това бе най-ужасният й кошмар. Тя бе кълбо от ужас, затворено в тяло, което бе твърде тежко, за да помръдне.
Жива в мъртво тяло.
През последните двадесет и четири часа идваше в съзнание и отново припадаше… предполагаше. Точно когато сънливостта от лекарствата започваше да напуска мускулите й, някой идваше и й инжектираше нова доза. Времето минаваше сякаш живееше в реалистичен сън, съзнанието й се бореше срещу подплатената обвивка, в която бе затворено.
Когато мъжете излязоха от стаята и затвориха вратата зад себе си, клепачите й натежаха отново. Сарафина се бори да ги задържи отворени, да остане в съзнание, но не можеше да се мери с лекарствата, които си проправяха път през вените й.
Когато Сарафина се събуди отново, първото нещо, което усети, бе липсата на тежест в крайниците й. Можеше да се движи! Страхът й също бе изчезнал, заменен от всепоглъщащ гняв. Второто нещо, което забеляза, бе седящият в стола мъж, намиращ се в ъгъла на стаята, лицето му бе в сянка. Зловещо.
Тя се изстреля права и зададе първият въпрос, който й дойде наум.
— Къде е кучето ми? Кълна се в Бог, ако сте сторили нещо на Гросет, аз ще…
— Моля те, кучето ти е добре — дойде мелодичният глас на Стефан Фошо, френският му акцент все още бе ясно доловим, въпреки че бе прекарал по-голямата част от живота си в Съединените щати. Той се изправи и се усмихна, разтваряйки ръцете си с поддържан маникюр. — За какъв ме имаш, за чудовище? — Плътните му устни се извиха и той повдигна едното си рамо. — Добре, значи съм чудовище, но не такова, което наранява деца или животни.
— Къде е той?
— Уверявам те, че е в безопасност, спейки на кучешко креватче в стаята ми. Ще ти го доведа, след като поговорим.
Сарафина се оттласна от леглото и тръгна към вратата.
— Да поговорим? Няма начин. Взимам си кучето и се махам от това място веднага.
Вратата беше заключена, разбира се. Тя използва и двете си ръце, за да извие непреклонната дръжка на вратата и, когато това не проработи, тя заудря и зарита солидната дъбова врата, викайки, докато не прегракна.
Стефан стоеше в центъра на стаята, наблюдавайки я с търпеливо изражение на лицето си. Сякаш тя бе разбесняло се двегодишно дете, а той я чакаше да осъзнае безсмислеността на яда си.
Осуетена от вратата, тя се завъртя рязко и забеляза прозореца. Игнорирайки Стефан, тя тръгна към него, отмятайки настрани тежките виненочервени завеси. Изглежда се намираха във ферма по средата на нищото. Ниви се простираха във всяка посока, която можеше да види. Стаята, в която я бяха сложили, бе на втория етаж и нямаше удобно дърво или подпора отвъд стъклото на прозореца. Не че Стефан щеше да я остави да стигне толкова далеч. Не че щеше да се опита без Гросет.
Взе проста порцеланова фигурка на доячка от масата близо до прозореца, обърна се и я хвърли по Стефан. Той вдигна ръка и фигурката избухна в нажежена до бяло огнена топка, преди да го достигне, падайки на килима и тлеейки там.
Тя се ококори.
— Какво, по…
— Имаш въпроси.
Тя рязко вдигна поглед от разтапящата се безвкусица.
— Въпроси? Да, имам въпроси. Какво, по… — Тя знаеше, че очите й бяха големи като чаени чаши.
— Мога да призовавам огъня, Сарафина. — Той се усмихна. — Аз съм самият дявол, а? Макар че, както скоро ще разбереш, не сме чак толкова различни.
Стомахът й се сви. Да призовава огъня. Огъня? Трябва да бе някакъв трик. Боже! Имаше главоболие.
— Играеш си някакви извратени игрички с мен, защото знаеш за майка ми. Видял си новинарските статии или си гледал телевизионните предавания и сега го правиш за кеф.
Стефан поклати глава.
— Това няма нищо общо с майка ти, Сарафина. Не и пряко. Не си играем игрички.
Тя преглътна с усилие през сухите си гърло и уста, резултат от лекарствата, сигурна бе.
— Какво става? Какво искаш от мен? Какъв беше този боклук, който вкарахте в тялото ми?
— Искаме да ти помогнем да реализираш потенциала си, Сарафина. Нищо мрачно или зловещо. Просто искаме да ти кажем коя си. Като много други от нашия вид, ти си се изплъзнала през пукнатините в наследството си.