Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
— Няма да мърдаш от карцера в следващите пет дни — изръмжа Харпър, побеснял. — Е, Потс, имаш ли някакви други оплаквания?
Свинските очички на моряка се присвиха с неприкрита враждебност, но не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. Иначе наказанието му можеше да бъде удължено с още няколко дни.
— Никакви, господин Харпър.
— Добре! Тогава марш към карцера!
Все още намръщен, Харпър проследи с поглед грамадния моряк, който се отправи към трюма, сетне даде знак на друг моряк да отиде с Потс и да го заключи в котвеното отделение. След като приключи с този проблем, той побърза да го забрави и се извърна към помощник-боцмана. Време беше да се заеме с по-неотложните дела.
— Мъжете са налице, сър — обяви по-младият моряк, подаде му списъка на затворниците и добави шепнешком, така че да го чуе само Харпър: — С изключение на тридесет и един, които умряха по пътя.
— Този път имаме необичайно много смъртни случаи — промърмори Харпър.
— Да, сър, и като си спомня как единствено благодарение на вашите молби капитанът настоя неговата госпожа да не ограничава повече дажбите на затворниците, чак ме хваща страх. Още една седмица в морето, и парите от продажбата на оцелелите нещастници нямаше да стигнат дори за изхранването ни, камо ли за заплати.
Харпър стисна зъби. Колко пъти му се бе налагало да командва изхвърлянето на поредния труп на затворник през борда. И все заради това, че собственикът на кораба, Дж. Хорас Търнбул, се бе усъмнил в счетоводните отчети от предишните плавания и бе настоял дъщеря му да придружи съпруга си при това пътуване, за да надзирава воденето на сметките. Старият корабен магнат не само бе снабдил Гъртруд с изключителната власт да преглежда всички бордови книги, но й бе дал и право да орязва всички разходи, които й се струват излишни — право, чието упражняване бе довело до жестоки последици.
— Струва ми се, че когато господин Търнбул е позволил на дъщеря си да прави каквото си реши на този кораб, не е имал представа, че загубите му от това пътуване ще надхвърлят всички загуби от петте години, в които „Гордостта на Лондон“ превозва затворници за колониите. В стремежа си да спести на своя баща някой и друг шилинг, госпожа Фич успя да убие една четвърт от затворниците. Това ще намали печалбата на стареца поне с няколкостотин лири.
— Щом още преди това плаване господин Търнбул се е съмнявал, че на кораба се краде — мрачно отбеляза Роджър Блейк, — обзалагам се, че този път той ще сметне това за доказано.
— И несъмнено ще изпрати безценната си щерка и на следващото плаване, за да ни държи под око — още по-мрачно допълни Харпър.
— А има ли господин Търнбул основания да се съмнява, сър? Има ли крадец сред нас?
Джеймс Харпър въздъхна тежко.
— Каквато и да е истината, господин Блейк, предпочитам да си запазя съмненията за себе си. — Той сви рамене и додаде: — Но дори да открия кой е крадецът, не мисля, че бих го издал, поне не на госпожа Фич. Тя ясно даде да се разбере, че подозира всички ни в измамничество.
— Да, сър, несъмнено — съгласи се Роджър Блейк. Госпожа Фич определено умееше да накара всеки честен моряк да се чувства напълно недостоен и незаслужаващ доверие. Дори капитанът беше принуден да търпи унищожителната й критика. Най-интересното, обаче, бе, че тя изслушваше с голямо внимание не друг, а Джейкъб Потс, въпреки че този зъл негодник си бе спечелил презрението на всички офицери и на по-голямата част от моряците.
Преди да погледне към мостика, Роджър Блейк мислено се обзаложи със себе си, че капитанът и „нежната“ му половинка са вкопчени в поредната си словесна битка и печално се усмихна — беше спечелил. Височайшите съпрузи отново се караха и той от опит знаеше кой ще излезе победител. Благодарейки мислено на бога, че не го е наказал със съпруга, подобна на този огромен бял кит, Роджър се върна към своите задължения.
Наказанието, наложено на Потс, достави на Шимейн известно облекчение, но много скоро това чувство бе прогонено от разговорите на жените, чиито гласове постепенно достигнаха до съзнанието й. Уплашените им коментари и страховитите им очаквания за бедите, които им предстоеше да изтърпят под властта на новите им господари, започнаха да проникват в мозъка й и тя усети как я обзема нарастващ ужас пред суровата реалност. Въпреки всички несгоди, които се бяха струпали на главата й след отплаването от Англия, Шимейн се бе старала да си вдъхва кураж, вкопчена в бледата искрица надежда, че по някакво чудо нейните родители или дори годеникът й ще открият какво се е случило с нея и ще пристигнат на време, за да я спасят от злочестата участ да бъде продадена като робиня. До този момент обаче никой не се бе появил, а до началото на унизителната разпродажба оставаха само броени мигове.