Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
Получаваше отлична заплата, в края на годината премиални, които се равняваха на три заплати, имаше добра социална осигуровка, събрани накуп, почивките му се равняваха на почти две отпуски. Беше щастлив, когато се прибираше у дома, в блока си в Курб-воа, построен през деветдесетте години, населен с млади висши служители, които също като него все още не можеха да си позволят да се установят в Париж, на отсрещния бряг на Сена, но не бяха погребали надеждите си да завладеят буржоазните квартали на столицата, чиито светлини наблюдаваха вечер в далечината. Недосегаемо лакомство, блеснало с лъскавите си неонови светлини, което високомерно ги отхвърляше. Неговият блок не беше устоял на изпитанията на времето, фасадата му беше зацапана с тънки ивици ръждиви течове от балконите, а яркият оранж на щорите бе избледнял от слънцето.
Никога не предупреждаваше кога ще се върне от командировка - буташе вратата, изчакваше малко в антрето, преди да се покаже, изсвирваше, сякаш да обяви: „Ето ме!“ Заварваше Жозефин потънала в историческите си трудове. Затова пък Ортанс се втурваше да го посрещне и ровеше с малката си ръчичка в джобовете му, търсейки подаръка си, а Зое ръкопляскаше. Две момиченца, облечени с розово и синьо пеньоарче, Ортанс, безочлива красавица, която го водеше за носа, и Зое, закръглена, мекичка и пухкава ла-комница. Той се навеждаше, вдигаше ги високо, повтаряше: „Ах, обични мои, ах, скъпи мои!“ Това беше техният ритуал. Случвало му се бе понякога да го жегне угризение при спомена за някоя чужда прегръдка от предишната вечер, когато... Тогава ги прегръщаше още по-силно и споменът се размиваше. Оставяше багажа си и влизаше в ролята на герой. Измисляше разни истории за гонки и за лов, за ранения лъв, който довършил с един удар на нож, за антилопата, впримчена с ласо, за крокодила, който успял да надвие. Те не сваляха поглед от него. Очите им преливаха от възхищение и обич. От време на време Ортанс нетърпеливо повтаряше: „А подаръкът ми, тати, къде ми е подаръкът?“
Един прекрасен ден „Гънман & Ко“ преминаха в други ръце и той беше уволнен. Буквално на следващия ден. „Така е при американците - обясни той на Жозефин. - В понеделник си търговски директор с просторен кабинет, във вторник си на трудовата борса!“ Уволниха го с добро обезщетение, което му позволи да продължи да плаща известно време вноските за жилището, училището на децата, езиковите курсове, поддръжката на колата, ски ваканциите. Той приемаше философски нещата. Не бил първият, на когото се случвало, не бил кой да е, скоро щял да си намери нова работа. Естествено, не каква да е работа, а някое наистина добро място... Един подир друг колегите му постепенно се устроиха, съгласяваха се на по-ниски заплати, отиваха на по-незначителни длъжности, дори заминаваха за чужбина. Той единствен остана да си търси работа по обявите във вестниците.
Сега, когато вече се виждаше краят на спестяванията, присъщият му оптимизъм започна да се пропуква. Особено след като паднеше нощта. Будеше се към три сутринта, измъкваше се тихичко от завивките, наливаше си едно уиски и лягаше на дивана в хола пред телевизора. С чаша в ръка и с дистанционното в другата дълго прескачаше от канал на канал. Досега винаги се беше чувствал силен, мъдър, прозорлив. Не коментираше грешките на колегите си, но си казваше: „На мен това не може да ми се случи! Защото аз знам!“ Когато разбра за смяната на собствениците и за евентуалните уволнения, си каза, че десет години служба в „Гънман & Ко“ са равнозначни на истински договор, те няма да го изхвърлят току-така!
Оказа се един от първите отстранени. Всъщност първият, когото уволниха.
Пъхна юмрук в джоба на панталона си с такава сила, че подплатата се разкъса с остър звук, който го накара да изсюьрца със зъби. Изкриви лице в ядна гримаса, тръсна глава, обърна се към кухнята, към жена си, за да я помоли да го зашие, но си припомни, че се изнася, че си приготвя куфара. Обърна джобовете - и двата бяха с дупки.
Отпусна се тежко на леглото и се втренчи във върховете на обувките си.
Отчайващо е да си търсиш работа, превръщаш се в номер, в плик с пощенска марка. Тези мисли не го напускаха и в прегръдките на Милен. Обясняваше й какво ще направи от деня, в който започне собствен бизнес. „С моя опит - повтаряше й той, - с моя опит...“ Много бил обикалял по широкия свят, говорел английски и испански, умеел да води счетоводство, носел на студ и жега, на прахоляци и на мусони, издържал на комари и влечуги. Тя го изслушваше. И му вярваше. От родителите си бе наследила малко спестени пари, които той все още не се съгласяваше да приеме. Все още не губеше надежда да намери сигурен съдружник, с когото да се впусне в приключението.