Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
Днес сутринта обаче беше допуснал леко закъснение в обичайното разписание. Шахматната партия се оказа твърде оспорвана, наложи се много да внимава, за да не се отпусне, което е трудна работа, когато човек няма с какво да си запълва времето. Главното е да не губи усещането за време и да внимава да не се разпилява. „Стегни се, Тонио - каза си, - стегни се. Не се оставяй на течението, вземи се в ръце.“
Беше придобил навика да си говори на глас и смръщи вежди, чувайки се как си отправя забележки. За да навакса забавянето, реши да прескочи заниманието с растенията.
Мина край кухнята, където жена му белеше картофи. Виждаше само гърба й и отново си отбеляза наум, че натежава. Наедряла беше в ханша.
Преди време, когато се нанесоха да живеят в този блок в едно от близките парижки предградия, тя беше висока и слаба, без грам тлъстинка.
Когато дойдоха да живеят тук, момичетата едва стигаха до кухненската мивка...
Когато дойдоха да живеят тук...
Беше друго време. Той повдигаше пуловера й, слагаше ръце на гърдите й, пошепваше: „Скъпа“, докато тя не се предадеше и не запретнеше покривката на леглото, за да не се намачка. В неделя готвеше. Момичетата също искаха да получат ножове: „Да помагаме на мама“, или да им разрешат да оближат останалото по дъното на тенджерите: „Да ги оберем с език.“ Двамата ги наблюдаваха с умиление. На два-три месеца ги мереха и отбелязваха с молив на стената колко са пораснали; виждаха се черните чертички и датите срещу двете имена: Ортанс и Зое. Безкрайна тъга го връхлиташе всеки път, когато се облягаше на касата на кухненската врата. Чувство за нещо непоправимо, спомен за времето, когато животът е бил благосклонен към него. Никога не му се случваше, когато минаваше покрай спалнята или дневната, а само тук, в тази кухня, която навремето бе представлявала гнездо на щастието. Топло, спокойно, дъхаво гнездо. Парата, която се виеше над тенджерите, съхнещите кърпи на дръжката на фурната, топящият се на парна баня шоколад и момичетата, които чупеха орехите. Децата топяха в шоколада връхчетата на пръстите си и ги размахваха, правеха си мустаци и ги облизваха, а парата рисуваше по прозорците седефени фестони и той си представяше, че е татко ескимос, който живее в иглу на Северния полюс.
Едно време... Щастието живееше тук - стабилно, вдъхващо увереност.
На масата лежеше отворена книга от Жорж Дюби. Наведе се да прочете заглавието: „Рицарят, дамата и духовникът“. Жозефин работеше на кухненската маса. Сега живееха благодарение на онова, което навремето беше само нейно занимание. Тя работеше в НЦНИ - Националния център за научни изследвания, изучаваше по-специално живота на жените през XII век! По онова време той не можеше да се стърпи и се шегуваше с нейните научни изследвания, говореше за тях със снизхождение: „Жена ми е пристрастена към историята, но само към историята на XII век! Ха! Ха! Ха!...“ Намираше го за претенциозно. „Скъпа, не може да се каже, че XII век звучи секси“ - заявяваше той и я пощипваше отзад. „Но именно тогава Франция е навлязла в модерните времена, това е епохата на оживената търговия, паричната размяна, градовете са си извоювали статут на независими...“
Той затваряше устата й с целувки.
Сега XII век ги хранеше. Той се прокашля, за да привлече вниманието й. Не й беше останало време да се среши и бе навила косата си на кок, в който бе забучила молив.
- Излизам да се поразходя...
- Ще се прибереш ли за обяд?
- Не знам... Не ме чакайте, не се съобразявайте с мен.
- Защо не си го кажеш направо?
Не обичаше кавгите. По-добре да беше се провикнал от входна-та врата: „Излизам, до скоро!“ - и да се спуснеше тичешком надолу по стълбите, въпросите щяха да си останат незададени, а след като се прибереше, щеше да измисли нещо. Защото винаги се прибираше у дома.
- Прегледа ли обявите?
- Да... Днес нямаше нищо интересно.
- Все се намира работа за човек, който иска да работи!
„Работа да, но не и каква да е работа“ - отвърна й той наум, понеже вече знаеше как ще продължи разговорът им. Трябваше да се махне, но стоеше облегнат на вратата, сякаш притеглен от магнит.
- Знам какво ще ми отговориш, Жозефин, вече съм го чувал.
- Знаеш го, но не правиш нищо, за да промениш положението. Можеш да работиш каквото и да е, поне колкото да не е без хич...
Можеше сам да продължи диалога, знаеше го наизуст: пазач на плувен басейн, градинар в тенис клуб, нощен пазач, бензинджия... но в главата му остана само думата „хич“, а тя не беше никак на място в контекста на търсенето на работа.