Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
- Подсмихвай се колкото си щеш! - измърмори тя, пронизвайки го с поглед. - Сигурно в твоите очи съм ужасна материалистка, след като отварям дума за някаква си заплата! Господинът иска купища злато, господинът не желае да се уморява за нищо, господинът иска да бъде оценяван и уважаван! А в момента господинът има един-единствен начин за преживяване: да отиде при маникюрист-ката си!
- За какво говориш, Жозефин?
- Много добре знаеш за КОГО говоря!
Сега вече се беше извърнала изцяло към него, с намотана около китката кърпа, изпънала рамене. Предизвикваше го.
- Ако намекваш за Милен...
- Да, намеквам за Милен... Още не знаеш дали ще има обедна почивка, а? Затова ли не можеш да ми отговориш?
- Жо, престани... Ще съжаляваш!
Вече беше твърде късно. Тя мислеше само за Милен и за него. Кой ли й беше казал? Съсед или съседка? Нямаха много познати в блока, но когато става дума за клюки, човек бързо се сприятелява. Вероятно са го забелязали да влиза в блока на Милен, който е само на две улици от техния.
- Ще обядвате у тях... Сигурно ти е приготвила суфле и зелена салата, нещо леко, защото след това тя се връща на работа... - Жозефин скръцна със зъби, наблягайки на „тя“. - После ще си позволите кратка почивка, тя ще дръпне пердетата, ще се съблече, ще разхвърля дрехите си по пода и ще дойде при теб под кувертюрата от бяло пике...
Той я слушаше изумен. Милен наистина имаше дебела кувертю-ра от бяло пике на леглото си. Откъде ли беше разбрала Жо?
- Била си у тях, така ли?
Тя злобно се изсмя и затегна по-здраво възела на кърпата със свободната си ръка.
- Сигурна бях. Бялото пике подхожда на всичко! Красиво и най-вече - практично.
- Жо, престани!
- Какво престани?
- Престани да си въобразяваш несъществуващи неща.
- Защото тя няма кувертюра от бяло пике, така ли?
- Трябва да пишеш романи, имаш богато въображение...
- Можеш ли да се закълнеш, че тя няма кувертюра от бяло пике?
Неочаквано гневът го връхлетя с неподозирана сила. Не можеше
да я понася повече. Не понасяше тона й на даскалица, винаги готова да му направи забележка, да му казва какво да прави, как да го прави, не можеше да понася повече отпуснатата й стойка, торбестите й безцветни дрехи, зачервената й занемарена кожа, тънката й кестенява коса без никаква форма. От цялата й фигура се излъчваше усилие и пестеливост.
- Предпочитам да изляза, преди спорът да излезе от релсите!
- Отиваш при нея, нали? Имай поне смелостта да кажеш истината, след като нямаш куража да си потърсиш работа, лентяй такъв!
Тази дума му дойде в повече. Почувства как гневът стяга челото му и бучи в слепоочията му. Изстреля думи, които нямаше начин да върне назад:
- Ами да, права си, отивам при нея! Всеки ден в дванайсет и половина ходя у тях. Тя стопля пица и си я хапваме в леглото на бялата кувертюра от пике! След това почистваме трохите, разкопчавам й сутиена, и той от бяло пике, и я целувам по цялото тяло, навсякъде. Сега доволна ли си? Предупредих те да не ме предизвикваш!
- И ти не ме предизвиквай! След като отиваш при нея, няма смисъл да се връщаш. Грабвай си куфара и изчезвай. Не е кой знае каква загуба.
Той се отлепи от касата на вратата, фръцна се и като сомнамбул пое към спалнята. Извади куфар изпод леглото, сложи го върху завивката и започна да го пълни. Изпразни трите рафта с ризи, трите чекмеджета с фланелки, слипове и чорапи и се зае да ги подрежда в големия червен куфар карета, останка от лъскавия период, когато работеше за „Гънман & Ко“, американския производител на ловни пушки. Цели десет години беше търговски директор за Европа, придружаваше богатите клиенти на сафарита из Африка, Азия и Америка, в джунглата, саваната и пампасите. По онова време беше твърдо убеден в имиджа си на бял човек с неизменния слънчев загар и с непоклатимо ведро настроение: белият човек, който си пие питието с клиентите - най-богатите хора на планетата. Обръщаха се към него с „Тонио“. Тонио Кортес. Звучеше по-мъжки, по-солидно, отколкото обичйното Антоан. Никога не беше харесвал името си, струваше му се прекалено изнежено, женствено. Длъжен бе да е на нивото на тези хора: индустриалци, политици, безделни милиардери, нечии синчета. .. Кубчетата лед подрънкваха в чашите, той слушаше разказите им добронамерено усмихнат, вземаше присърце оплакванията им, съгласяваше се с тях, успокояваше ги, наблюдаваше игрите и на мъжете, и на жените, следеше бдителните погледи на преждевременно порасналите деца. Изпитваше удоволствие да се движи в тези среди, независимо че всъщност не принадлежеше към тях. „Щастието не е в парите!“ - обичаше да повтаря.