Честотата на Шуман [bg]

Докторът седна на канапето и сложи крак върху крак. Нямаше да каже нищо, само щеше да наблюдава и да чака тя да заговори първа. Техниките му вече ѝ бяха познати.

Хелена се усмихна изискано.

-      Как сте, докторе?

-      Здравей, Хелена. Много добре. По-важното е ти как си? - И ѝ направи знак да седне.

Хелена реши да му върви по свирката - така беше по-лесно. Така че каза позитивно:

-      Предвид обстоятелствата, много добре.

-      Хм-м-м. - Последва дълго мълчание. - Добре, да почнем. Числата от едно до десет. Кое избираш?

-      Десет - тутакси отвърна Хелена.

-      Защо десет?

-      Защото обичам нещата да са перфектни.

-      Но защо точно десет?

-      Защо не?

Пак последва мълчание. После той попита:

-      Как се чувстваш?

-      По-силна.

- По-силна ли?

- Да.

Той леко повдигна вежда, сякаш предизвикваше способността ѝ да казва истината.

-      Изглеждаш ми уморена. Май виждам сенки около очите ти.

Хелена мразеше да ѝ говорят така. Подобни коментари карат човек да се чувства уморен. Докторът би трябвало да го знае!

-      Да. Може би съм малко уморена - отвърна тя и почти си прехапа езика.

Той я посочи със златната си писалка „Мон Блан“.

-      Как спиш?

-      Не много добре.

-      Вземаш ли си лекарството?

-      Абсолютно.

-      Сънуваш ли?

-      Да, докторе, сънувам. Лекарството всъщност не действа кой знае колко добре.

-      Наистина ли? - Той като че ли се изненада и си записа нещо в бележника.

Хелена вече се чувстваше отчаяна. Трябваше да провери нещата в Бордърсвил - а трябваше да изтърпи цял час разговори с този човек.

-      Колко таблетки взимаш и кога? — попита доктор Бенетсуд.

-      Снощи взех две.

Той се намръщи.

-      Би трябвало да ти подействат.

Сеансът продължи повече от двайсет минути и Хелена положи всички усилия да бъде позитивна. Но колкото повече ѝ говореше той и колкото повече въпроси задаваше, толкова повече ѝ се искаше да се махне.

-      Баща ти ми каза, че вчера си имала някакви видения, докато си била будна. - Доктор Бенетсуд завъртя диамантения пръстен. - Защо не ми разкажеш за тях?

Хелена беше убедена, че той просто ще заключи, че виденията ѝ са резултат от преживяната травма.

-      Не искаш ли да говориш за това?

-      Съжалявам, докторе. Може ли да се срещнем отново утре?

-      Кажи ми как се чувстваш? Може би ще успея да ти помогна.

Последното, което искаше да признава, беше, че има психична връзка с човек, когото никога не е срещала - когото отначало бе смятала за мъртъв, но който явно беше оживял.