Корабът на страха
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #15
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Еднорог“
- ISBN: 978-954-365-51-4
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът на страха». Краткое содержание книги:
Години по-късно един от търговците, участвали в залавянето на пиратите, пристига в Кентърбъри. Носят се слухове, че той се е добрал до загадъчната карта. Сър Хю Корбет, доверен кралски служител, е изпратен да преговаря с търговеца Паулентс. Но преди да успее да се срещне с него, търговецът и цялото му семейство са открити обесени в имението, където са били настанени. По същото време заможен кентърбърийски търговец също става жертва на убийство. Трупът му е открит в заключена стая, а ключовете от стаята висят на колана на мъртвия.
Картата, донесена от Паулентс, не е открадната, но никой не е в състояние да я разчете. Защо тогава е трябвало да загинат Паулентс и близките му? Кой е убиецът, проникнал в старателно охраняваното имение? Как са били обесени жертвите, след като няма следи от насилие, а не личи и да са били упоени? Сър Хю Корбет трябва да навлезе отново в царството на мрака, за да открие корена на злото и да разобличи убиеца.
— Това е Брезовото имение: гората, тук живеем.
Разбъбрили се като катерички на клон, те затичаха пред Корбет, напред към земите на «Сейнт Огъстин».
Корбет беше изминал доста от пътя, когато чу да го викат по име. Обърна се и видя как от мъглата се появява силует. Към него с накуцване бързаше Ликуващия.
— Сър Хю! Сър Хю!
Корбет се върна. Ликуващия спря, опрял ръце на хълбоците си, едва си поемаше дъх от бързането.
— Какво има, човече?
— Забравих да ти кажа нещо за Грискин! Когато срязахме въжетата и го свалихме от бесилката, за да го погребем…
— Да?
— Лявата му ръка беше отрязана, отсечена при китката. Така и не разбрах защо. Чувал съм разни приказки, но реших, че е добре да ти кажа.
Корбет сведе поглед към пътя. Мъглата ставаше все по-гъста. Зад себе си чуваше как момчетата го викат да ги настигне, че сградите на абатството вече се виждали и още малко оставало да се повърви: като да усещаха страховете му.
— Благодаря ти, мастър Ормсби — той вдигна ръка и се поклони. — Благодарен съм ти. Както казваш, Господ знае защо му е било на някой да стори това.
Върна се и настигна момчетата, които подскачаха и подтичваха като зайци пред него. Влязоха през една врата в земите на абатството. Момчетата, танцувайки от крак на крак, го попитаха дали иска още нещо. Дали може да огледат? Корбет ги повика да се приближат и притисна по една монета в мръсната длан на всяко едно от тях.
— Не, не — рече той с усмивка. — Връщайте се. Ликуващия ви чака. Мисля, че има за вас и други задачи.
Момчетата се измъкнаха пъргаво като крадци, насочиха се към вратата, като непрекъснато се бутаха един друг. Корбет ги наблюдаваше как си тръгват. За миг го обзе силна завист заради безгрижността им. Не се страхуваха от нищо. За тях мястото не беше сковано в лед, обвито с мъгла и из него не дебнеха всякакви демони и опасности. Въздъхна и тръгна напряко през заснежените дворове и градини. От време на време се разминаваше с някой монах, който тихо го поздравяваше. Корбет отвръщаше отнесено, не можеше да мисли за друго освен за горкия Грискин, гол, подпухнал и увиснал на самотна бесилка над тези заледени блата. Стигна до малките манастирски дворове, които водеха направо към къщата за гости, когато чу да го викат по име.
— Сър Хю, сър Хю!
Икономът вървеше, поклащайки се, към него. Едната му ръка беше вдигната, в другата държеше кожена торба, завързана и запечатана. Монахът я подаде и каза, че са я оставили за Корбет при пазача на абатството, но не можел да каже от кого е. После заразпитва Корбет за стаите, в които бяха отседнали. Топло ли било в тях, удобни ли били? Корбет разсеяно кимаше. Припомнил си своите задължения, икономът забързано се отдалечи.
Корбет влезе в една мрачна ниша и вдигна торбата. Беше направена от здрава испанска кожа, със завързан здраво шнур, при връзването й бе поставен восъчен печат. Счупи печата и развърза възела, разхлаби торбата и пъхна ръка вътре. Измъкна ленен плат, в който имаше увито нещо студено и твърдо. Разви лененото парче и някакво предчувствие го накара да потрепери, после се втренчи ужасен в онова, което откри: човешка ръка, отсечена при китката, почерняла като парче прегоряло месо, а между показалеца и палеца имаше кървавочервена свещ с почистен и готов за горене фитил. Преглътна едва-едва, с усилие овладя гаденето. В гърлото му се събра жлъч. Дощя му се да закрещи. Да я захвърли надалече. Обърна ръката. Плътта имаше сив цвят и беше спаружена. Внимателно я уви в ленените кърпи и върна отблъскващия вързоп в торбата, която завърза здраво. После приседна на малка пейка в нишата, за да овладее дишането си. По гърба му изби ледена пот.
— Ръката на Грискин! — прошепна.
Впери поглед в малък фонтан, покрит с лед, наоколо градината изглеждаше замръзнала и мъртва. Притвори очи и се облегна назад. Беше наясно какво са му изпратили. Дяволски талисман, ръката на Славата, проклятието на обесен човек. С мъка овладяваше гнева си. Не вярваше в подобни глупости, но знаеше, че убиецът на Грискин, вероятно Хюбърт Монаха, го е направил, за да го сплаши.
Въздъхна дълбоко, стана и се запъти към сградите на абатството. Стигна до ковачницата в двора на главната конюшня. На входа стоеше послушник и ковеше парче метал с огромен чук. Чукането замря с приближаването на Корбет.
— Какво мога да сторя за теб, сър? — Монахът огледа Корбет от главата до петите, после съгледа пръстена на лявата му ръка.
— А, ти трябва да си нашият гост, кралският пратеник.
— Огнището гори ли? — попита Корбет. — А пещта?