Корабът на страха

— Само слухове, сър Хю, приказки за детството им.

Корбет заоглежда резбованата украса над огнището, после се огледа. Странно място, каза си той, и се унесе в мисли. Така уютно беше да седи край огнището и да наблюдава пламъците, макар да усещаше студа, промъкващите се студени повеи и нетърпението на Ликуващия: чакаше го цял ден работа и му се искаше Корбет да си върви.

— Стигаме до Грискин — каза Корбет. — Знаеш ли кой беше той в действителност? Спомена за него на Харбълдаун.

— Веднъж той ми говори за щастливите си студентски години. Веднага познах, че е твой приятел, сър Хю. Идваше и си отиваше като вятъра. Охотно играеше ролята на прокажен. Забавляваше се с тая игра, благодарение на която можеше лесно да иде, където иска, дори престъпниците и разбойниците не смееха да го доближат. Дойде в лагера ни и се представи. Също като мен носеше медальон, онзи, който ти ни беше дал, за да се познаваме един друг и каза името си. За мен щеше да е чест да бях срещнал мастър Грискин по-рано, дори и в друго предрешаване. В действителност — усмихна се Ликуващия — да беше пожелал, можеше да стане част от нашата трупа. Беше истински трубадур, артист и с удоволствие изпълняваше различни роли. Вонеше като купчина тор, а лицето и ръцете му бяха омацани и загрубели, като да страдаше от някаква отблъскваща зараза. Срещнах се с него извън лагера и го попитах какво иска. Отвърна, че търсел Хюбърт Монаха. Не можах да му помогна, но му разказах същото, каквото и на теб. Срещнахме се тъкмо когато бяхме навлезли в Есекс. Бяхме се настанили близо до Торп-ле-Сокън, защото искахме да сме по-близо до брега. В рибарските села хората са по-дружелюбни, отколкото в селата във вътрешността на сушата, особено зимно време. Попитах Грискин дали късметът му се е усмихнал. Той обичаше да си пийва ейл, нали знаеш?

Корбет кимна.

— Беше една от слабостите му — продължи Ликуващия. — Като не пиеше, не пиеше, но започнеше ли веднъж, трудно спираше. Както и да е, Грискин спомена, че знаел за някой си на име Симон от Скалите. Първоначално не разбрах какво говори.

Корбет си спомни, че Търговецът на души беше споменал параклис със същото име.

— Чувал ли си за «Свети Симон от Скалите»? — попита Корбет.

— Спомням си смътно. Грискин говореше за отшелнически скит някъде по Оруел. Че Хюбърт Монаха може и да е изчезнал, но той подозираше къде се крие. После спомена «Симон от Скалите», мисля, че това беше името на параклиса в убежището на река Оруел. Грискин май бързаше да продължи, затова го оставих да върви. Каза, че ако открие нещо интересно, ще се върне. Останахме в Торп-ле-Сокън седем дни. На следващата седмица, един пътуващ търговец дойде в лагера ни да се постопли до огъня. Заговори за бесилките пред Торп-ле-Сокън и за някакъв мъж, обесен напълно гол на бесилката. Хората мислели, че е прокажен. Разтревожих се. Грискин не се върна, затова заедно с неколцина от мъжете отидох там. Бесилката беше грамадна и пуста, стърчеше над скованото в лед пусто поле. Това е сурово и мрачно място, сър Хю, където облаците надвисват ниско като гняв Господен. Острият вятър дърпа дрехите ти, сякаш е демон, изпратен да те отнесе. Отдалеч видяхме бесилото, трупът се вееше като парцал. Ето какво ще ти кажа — Ликуващия се приведе и от тялото му се понесе мирис на ейл и пропити с пот дрехи. — Знаех, че има нещо нередно. Тази бесилка се използваше много рядко, и то за крадци на добитък или за някой престъпник, хванат на място от военния отряд на шерифа. Приближих се. Само един поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че това е Грискин. Бяха го съблекли гол. Примката, здраво стегната около врата му, беше преметната на куката на едното рамо на ешафода: страховита гледка, излязла от истински кошмар. Коремът му се беше подул като свински мехур, езикът му беше прехапан, а очите изскочили. Гарваните и враните вече усърдно го кълвяха.