Корабът на страха

Корбет попита дали са виждали Сервин. Кметът сви рамене.

— Няма и следа, сър Хю. По пътищата са разположени стражи. Аз все пак изпратих хора до най-близките пристанища, но — кметът поклати глава — трябва да се крие още в града, макар че на един чужденец ще му е трудно да намери убежище тук. Дал съм на хората си описанието му, така че рано или късно ще го открием.

Корбет прехапа горната си устна и се огледа.

— Лейди Аделиша — той я повика с ръка, за да я отдалечи от зорките очи на Беренгария.

— Сър Хю? — лейди Аделиша се приближи.

— Разбрах, че си бременна.

Погледът й не трепна.

— А бащата? — попита Корбет. — Сър Рауф ли е?

— Тази тайна е моя, сър Хю. Най-важното е, че не могат да ме обесят или изгорят на клада, а и защо да стигам до там? Мразех го, но не съм го убила! — лейди Аделиша не повиши глас, но просъскваше думите. Присвитите устни загрозяваха лицето й. Корбет се извърна. Търпението му се изчерпваше. Беше взел решение какви ще бъдат по-нататъшните му действия. Тръгна към основата на стълбите.

— Отворете вратата.

Омръзнали му бяха играта на криеница, лутането слепешком, да го бутат и тикат като някакъв глупак с превръзка на очите. Времето напредваше. Имаше въпроси, на които трябваше да получи отговор. Уендовър и стражите припряно се подчиниха. Касълдийн се приближи и понечи да заговори, но Корбет вдигна облечената си в ръкавица ръка.

— Сър Уолтър, реших вече какво ще правя — той полека отпусна ръката си на рамото на кмета. — Искам да изпратиш двамина от хората си при твоите писари в кметството. Искам — той стисна рамото на Касълдийн — всеки запис, всяко късче пергамент от канцеларията ти, което се отнася до пирата Блексток и неговия полубрат Хюбърт. Да ги донесат тук веднага! — Корбет пренебрегна възраженията на Касълдийн и тръгна нагоре по стълбите.

— А ти и хората ти — той хвана Уендовър за ръката — запалете всички свещи, лампи и фенери, напълнете мангалите, да гори огън във всяко огнище. Запалете пещите, после проверете килера и складовете. Изпратете един от хората си до кръчмата, покрай която минахме, на път през полето. На нея има окачена червена табела.

— «Рогатият елен» — намеси се отец Уорфелд. — Така се казва.

— Купете храна и бъчва ейл.

— Ами пари? — Уендовър не беше изгубил своята безочливост.

Корбет посочи към Касълдийн, после тръгна към къщата на убийството.

Суитмийд наистина носеше неподходящо име. Беше отблъскващо място. Приемната на входа бе добре обзаведена, но тъмните тъкани на стените и подхождащите им по цвят пъстри килими бяха в много мрачни цветове. В мрака се издигаше централното стълбище от масивен дъб. В ъглите имаше гърнета със стрити билки, но те не успяваха да премахнат мириса на мухъл. Вдясно, през полуотворената врата, Корбет видя малка зала с покрито огнище, дълги груби маси, рисувани гоблени и параван. Вляво беше стаята на сър Рауф, вратата й с разсечени кожени панти беше подпряна на стената, и горните, и долните резета и ключалки бяха изкривени или строшени. Корбет приклекна и разгледа тежката вътрешна ключалка. Разпозна вещата, сложна изработка, дело на наистина изкусен занаятчия, вероятно ключар от лондонската гилдия.