Окото на света

По гърба на Ранд полазиха тръпки. Гарвани и врани съгледвачи на Тъмния? Напоследък наоколо беше пълно с гарвани и врани. Докосването на Тъмния, беше казала Моарейн. Тъмния винаги присъстваше в този свят, той знаеше това, но ако се постараеш да вървиш в Светлината, ако се опиташ да живееш праведно и да не споменаваш името му, той не би могъл да ти навреди. В това вярваше всеки и всеки го научаваше още с майчиното мляко. Но Моарейн, изглежда, казваше, че…

Погледът му отново се спря на Трам и всичко останало се изпари от съзнанието му. Лицето на баща му видимо беше престанало да гори толкова, а дишането му звучеше почти нормално. Ранд щеше да подскочи от мястото си, ако ръката на Лан не беше го възпряла.

— Вие го направихте!

Моарейн поклати глава и въздъхна.

— Все още не. Надявам се наистина да го излекувам. Оръжията на тролоците са изковани в ковачници в една долина, наречена Такандар, по склоновете на самата Шайол Гул. Някои от тях получават заразата от онова място, петно на злото, вковано в метала. Тези заразени оръжия причиняват рани, които не могат да заздравеят без намеса или които предизвикват смъртоносна треска, странни болести, с които лековете не могат да се справят. Аз само успокоих болката на баща ти, но дамгата, покварата е все още в тялото му. Ако бъде оставена, отново ще кипне и ще го погълне.

— Но вие няма да я оставите. — Думите на Ранд прозвучаха наполовина като молба, наполовина като заповед. Той изумен се усети, че говори на една истинска Айез Седай по такъв начин, но тя не показа, че тонът му й е направил особено впечатление.

— Няма — отвърна жената простичко. — Много съм уморена, Ранд, а снощи нямах възможност да си почина. Обикновено това е без значение, но при такава рана… Това… — тя извади малко вързопче от бяла коприна от кесията си, — това е ангреал. — Забеляза изражението му. — Аха, значи си чувал за ангреал. Това е добре.

Той неволно се облегна на стената, по-надалече от нея и от това, което държеше в ръцете си. В някои сказания се споменаваше за ангреал, за онези реликви от Приказния век, които Айез Седай използвали, за да изпълнят най-големите си чудеса. Изуми се, когато тя разви вързопчето и извади от него нежна костена статуетка, голяма колкото дланта й, потъмняла от времето до тъмнокафяво. Представляваше фигура на млада жена с развети от вятъра дрехи и дълга коса, спускаща се по раменете.

— Загубили сме познанията за направата им — промълви тя. — Толкова много е загубено, че може би никога няма да бъде възстановено. Толкова малко са останали от тях, че Амирлинският трон едва ми позволи да го взема. Добре е за Емондово поле, а също и за баща ти, че получих разрешението й. Но не бива да се надяваш прекалено. Дори и с него мога да направя съвсем малко повече от онова, което бих постигнала и без помощта му вчера, а заразата е силна. Имала е време да загнои.