Записки от една голяма страна
- Автор: Брайсън Бил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ния Рибарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки от една голяма страна». Краткое содержание книги:
Аз произхождам от среда, в която хората приемат, че те бива за градинар, ако си в състояние да отглеждаш кактус на перваза на прозореца, така че личният ми подход към градинарството далеч не е толкова научен. Моят метод, който всъщност действа доста добре, е да приемам всяко растение, което не е цъфнало до август, за плевел, и да пръскам всичко останало с костно брашно, препарат против плужеци или каквото там успея да открия в градинската барака. Един-два пъти през лятото изсипвам в пръскачката всички шишета, на които има етикет с череп и кръстосани кости, и изкъпвам основно всички растения в градината. Признавам, че подходът не е много ортодоксален и понякога ми се налага да се спасявам с бягство от падащо дърво, пострадало от моите грижи, но общо взето се справям с успех и досега съм постигнал някои интересни и новаторски резултати в областта на мутациите. Един път например живият ни плет върза плод.
В продължение на много години, особено когато децата ни бяха още малки и способни на всичко, жена ми ме оставяше да правя каквото си искам в градината. От време на време излизаше от къщи и ме питаше какво правя. Тогава ми се налагаше да призная, че посипвам някакви растения, които ми приличат на плевели, с неизвестна прахообразна субстанция, която съм открил в гаража, и за която съм почти напълно сигурен, че не е нито цимент, нито азот. Обикновено в същия момент на прага се появяваше някое от децата, за да ни уведоми, че малкият Джими си е запалил косата, или че се е случило нещо подобно и също толкова годно да отклони вниманието й, и тя хукваше обратно, като ме оставяше да се занимавам спокойно с експериментите си. Тази организация на нещата беше подходяща и бракът ни процъфтяваше.
Когато децата пораснаха достатъчно, за да се занимават сами с подпалването на черепните си кутии и се пренесохме в Америка, установих, че госпожа Б. непрекъснато се навърта около мен. Или по-скоро аз се влача подир нея, защото очевидно ми е възложена поддържаща роля, която се свежда предимно до това да докарвам или откарвам градинската количка, движейки се в тръс. Едно време бях любител-градинар; сега съм заприличал на шофьор на рикша.
Тъй или иначе, градинарството тук не е същото. Хората в Америка дори нямат градини, а дворове. И в тези свои дворове те не се занимават с градинарство, ами работят в тях. Така и го наричат, „дворна работа“. Цялото удоволствие по някакъв начин се изпарява.
Във Великобритания природата е плодовита и добронамерена. Всъщност цялата страна прилича на своеобразна градина. Искам да кажа, достатъчно е да хвърлите едно око на дивите цветя, надвиснали от всеки крайпътен плет, танцуващи по селските морави. На фермерите дори им се налага да ги изскубват и разчистват (е, не че се налага, но им харесва). В Америка у природата е заложен инстинктът на дивото. Тук можеш да изкараш някакви бурени, подобни на трифиди, които изпълзяват от всички пролуки, и трябва постоянно да се изсичат със саби и мачете. Сигурен съм, че ако отсъстваме от дома си в продължение само на един месец, като се върнем, ще установим, че бурените са оплели къщата и че са я отвлекли в пущинака, за да я разкъсат.
Американските градини се състоят предимно от морави, а американските морави биват предимно обширни. Това ще рече, че тук можете да прекарате живота си с гребло в ръка. През есента листата се свличат почти наведнъж от дърветата с шумно „пуф“ — нещо, което ми напомня на масово растително самоубийство — а после ви трябват около два месеца, за да ги подреждате на купчинки, докато вятърът прави всичко по силите си, за да възстанови първоначалния хаос. Влачиш ли, влачиш греблото, откарваш с количка сухите листа в гората, после закачаш греблото на мястото му и се прибираш у дома, твърдо решен да не излизаш през следващите седем месеца.
Но стига да обърнеш гръб, и листата започват да се промъкват пълзешком обратно. Не ми е ясно как го правят, но когато излезеш отново навън през пролетта, всички отново са по местата си, застлали моравата с пласт, достигащ до глезените, задушаващи храстите, запушили отводнителните канали. И така, прекарваш отново седмици да пълниш количката и да я тикаш до гората. И тъкмо оглеждаш идеално почистената морава, се чува едно „пуф“ и ти става ясно, че отново е есен. Всъщност е доста подтискащо.
А пък сега на всичкото отгоре уважаемата госпожа разви настоятелен интерес към домашното градинарство. Признавам си, вината е моя. Миналата година напълних пръскачката със смес, която беше мое лично изобретение — предимно изкуствена тор, препарат за разчистване на мъх, храна за зайци (първоначално по погрешка, но после си казах: „Какво пък толкоз?“ и изсипах и остатъка), както и една щипка от нещо вълнуващо, на име бупримат и трифорин. Два дни по-късно моравата пред къщата се изшари на оранжеви ивици, толкова ярки и упорити, че привличаха любопитни чак от северен Масачузетс. Така че в момента съм с условна присъда с неограничен срок.