Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— Неприятностите… в жилищните помещения… ти успя ли да укротиш страховете им? — попита колебливо тя, отвръщайки на погледа му.
— Това ли те тревожи? — попита той и се пресегна през масата, за да поеме ръката й в дългите си, красиви пръсти.
— Много неща, свързани с живота в плантацията, ми се струват странни, но все пак съм сигурна, че усетих тревожната атмосфера в къщата и особено между слугите — му каза Карес.
Бе решена да го накара да осъзнае, че тя не е просто глупава, млада девойка, която ще остави красивата му външност и неговото богатство да й завъртят главата дотолкова, че да забрави за всичко останало.
— Африканците си имат своя собствена религия, свои вярвания. Те се различават много от нас, но и ти ще започнеш да ги разбираш, след като прекараш повече време в Сан Рьогре — й обясни Люсиен с тих, убедителен глас.
Той погали ръката й, докато пронизващият му поглед я омагьосваше, за да я накара да не мисли за нищо друго, освен за неговото докосване, за спомена от допира на тези умели пръсти, галещи пламналата кожа на нейното тяло.
— Изглежда имам още много да уча — успя да каже тя въпреки болезненото желание, което неговото докосване бе разпалило във вените й.
— И какво удоволствие ще е за мен да те направлявам — рече той лукаво и повдигна ръката й към горещите си устни.
Този път вместо страха се появи приятната тръпка на желанието, когато той прокара език по дланта й и след това взе едно от малките й пръстчета в устата си, смучейки го с леко, възбуждащо движение, което предизвикваше експлозивни потръпвания по тялото й. Нейната въздишка се понесе из нощния въздух като сивия трептящ дим, идващ от фитила.
Мъгливият облак на страстта попиваше всичките й страхове, всичките въпроси от съзнанието. Оставаше само невероятното усещане за пробуждащото се желание, което изпълваше сърцето и ума й с обещание за удоволствия, надхвърлящи въображението. Лунната светлина, процеждаща се през клоните, която преди й се струваше зловеща, сега се бе превърнала в прекрасно романтично сияние.
— Ела, да се оттеглим в спалнята — й заповяда нежно Люсиен, без да пуска ръката й, докато се изправяше на крака. С едно бързо, силно движение той я придърпа към себе си.
Тя усети устните му, търсещи взаимност, да се движат по нейните, докато той я притискаше, а копринената й рокля се люшна от силата на прегръдката му. Ръцете й се повдигнаха и се сключиха около врата му и тя потъна в топлината на неговото тяло. Обгърната от ръцете му, Карес можеше да забрави за страховете си. Но когато устните и се разтвориха под неговите, тя почувства как едно студено течение облъхна и двама им и чу глухото ръмжене на Бруно, който се бе проснал на няколко метра от тях.
Люсиен се стегна при звука от клавесина, който достигна до тях през отворената френска врата. Това бе само за миг, после всичко утихна, но и това бе достатъчно, за да го накара да се отдръпне от Карес.
— Какво беше това? — попита, тя, разбирайки учудена, че шепне.
— Стой тук — нареди й той и тръгна бързо край настръхналия сега Бруно към вратата на салона.
Атмосферата още веднъж натежа от загадъчността й прикритата заплаха. Студеният повей бе изчезнал толкова бързо колкото се бе появил. Беше останала само влажната горещина на нощта, която я обграждаше, докато тя седеше и чакаше, без да знае точно какво.
Изведнъж Карес усети, че не може да издържи и миг повече сама. Това беше прекалено плашещо. Тя побърза да отвори френската врата, водеща към салона и към Люсиен.
След като спря за малко на прага, тя се взря в полумрака, защото бяха запалени само две свещи, поставени върху мраморната полица на камината в другия край на стаята. Люсиен стоеше с гръб към нея до клавишите на гравирания клавесин.
Той се обърна при звука на стъпките й и прошепна… една дума с дрезгав, изпълнен с отчаяние глас: — „Аурора!“
— Не — успя да отговори тя въпреки болката си, — аз съм Карес, твоята съпруга.
Той тръгна към нея с очи, блестящи като въглени от някакво необяснимо чувство. Ръцете му се протегнаха, за да обхванат главата й, обръщайки бледото й лице към себе си. Изгарящият му поглед премина по нежните й черти, сякаш за да се увери, че именно тя стои пред него.
— Никога не ме изоставяй — заповяда й той с пронизваща дрезгавост в гласа, а очите му блестяха трескаво. — Закълни се!
— Аз… кълна се, че никога няма да те изоставя — произнесе тя, когато пръстите му се притиснаха по-силно към нежната й кожа. Пред нея стоеше един плашещ непознат, който изискваше вярност.