Червеният корсар

— Аз не ги смятам за недостатъци, ваша светлост. Именно така стъкмяваше кораба си бившият ми доблестен и прекрасен командир, а смело мога да кажа, че по-добър моряк и по-честен човек не е служил във флотата на негово величество.

— Значи сте служили на краля! А как се казваше вашият любим командир?

— А как, мислите, би могъл да се казва? Всички, които го познавахме добре, го наричахме Хубавото време, защото при него винаги имахме тихо море и попътен вятър; а на брега беше известен като храбрия и победоносен контраадмирал Де Лейси.

— Значи моят покоен високоуважаван и вещ съпруг е стъкмявал кораба си по този начин? — попита вдовицата с трепет в гласа, който показваше колко дълбоки и искрени са изненадата и поласканата й гордост.

Престарелият моряк привдигна от камъка превитото си тяло, погледна тъжно вдовицата на тоя, когото току-що бе споменал, и като се поклони ниско, отговори:

— Ако имам честта да виждам съпругата на моя адмирал, това ще бъде отрадна гледка за старческите ми очи! Шестнайсет години служих аз на кораба му и още пет на други кораби от неговата ескадра. Осмелявам се да попитам ваша светлост: чували ли сте го да говори за Боб Блънт, старшината на моряците от гротмарса?

— Разбира се… разбира се. Той обичаше да разказва за тия, които са му служили вярно.

— Ех, бог да го прости и вечна му памет! Добър офицер беше той и никога не забравяше приятел, където и да е работата му — на рея или в каюта. Да, адмиралът беше приятел на моряците!

— Ето това се казва признателен човек! — произнесе се мисис Де Лейси, бършейки очите си. — И не се съмнявам, че разбира много добре От кораби. А уверени ли сте напълно, достойни приятелю, че моят покоен високоуважаван съпруг е стъкмявал всичките си кораби като тоя, за който става дума?

— Напълно съм уверен, госпожо, защото със собствените си ръце съм помагал в стъкмяването им.

— Дори на ватерщагите?

— И на ватерщагите, милейди. Ако адмиралът беше жив и се намираше тук, готов съм да се закълна, че щеше да каже за оня кораб: „надежден и добре екипиран“.

Мисис Де Лейси се обърна към Уайлдър с дълбоко достойнство и твърда решителност и каза:

— Значи в паметта ми има малък пропуск, но това не ме учудва, като се вземе предвид, че този, който ме учеше толкова много на занаята си, не е вече тук, за да продължи уроците си. Много сме ви признателни за вашето мнение, сър, но смятаме, че преувеличихте опасността.

— Честна дума, госпожо — прекъсна я Уайлдър, като сложи ръка на сърцето си и наблягаше на всяка своя дума, — аз ви говоря напълно искрено. Продължавам да твърдя, че според мен е много опасно да се пътува с оня кораб, и призовавам бога за свидетел, че казвам това съвсем не от неприязън към неговия командир, към собствениците му или към когото и да било, който има нещо общо с него.

— Не се съмняваме, сър, че сте напълно искрен. Само смятаме, че грешите — отвърна адмиралската вдовица със съчувствена и по възможност снизходителна усмивка. — Във всеки случай сме ви благодарни за вашите добри намерения. Елате, достойни ветеране, ние още няма да се разделим с вас. Почукайте на вратата ми и ще ви пуснат; тогава ще поговорим повече по тия въпроси.