Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
След тези думи Кейтсби стана и излезе, затръшвайки вратата след себе си.
— Ти ли уби Ървайн? — запратих обвинението към усмихнатия Агрипа.
Добрият доктор отметна глава и се разсмя весело до сълзи. Звукът отекна странно в тази мрачна, неприветлива зала. Той стана, изтри сълзите си с опакото на ръката и застана над мен. Обгърна лицето ми с малките си, меки ръце.
— Един ден, Роджър — прошепна той, — ти ще откриеш ключа към великите мистерии. Надзърнах в сенките, които още не са реалност. Но, Господи, още колко много имаш да учиш!
Той отдръпна ръцете си, усмихна се на Бенджамин и тихичко излезе от залата.
Прекарахме остатъка от деня, възстановявайки се от пътуването, като правехме всичко възможно да отбягваме останалите, които скоро научиха за провала ни и криеха задоволството си зад самодоволни погледи или кисели усмивки. Вечерята не беше приятна. Кралица Маргарет и Кейтсби ни гледаха мрачно от местата си, а Мелфорд сякаш се наслаждаваше на някаква шега, известна само на него. Муди изглеждаше лицемерен, докато Скозби трудно можеше да скрие триумфа си. Кари изглеждаше разтревожен, а доктор Агрипа приличаше на зрител на някакъв спектакъл.
Ние седяхме и си играехме с храната. Може би изпих доста, защото един от девизите на стария Шалот е и винаги е бил: „Когато си уплашен и наблизо има вино, пий колкото можеш.“ Най-накрая, уморен от зловещата тишина, господарят ме дръпна за ръкава. Станахме, поклонихме се на кралица Маргарет, измърморихме извиненията си и се измъкнахме от залата.
— Мастър Даунби! — извика Агрипа. — Тръгваме за Нотингам на разсъмване.
Бенджамин сви устни и поклати глава.
— Не е нужно да ни викаш, докторе. Ще те чакаме пред Ройстън. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре.
Когато се върнахме в стаята си, аз се обърнах към Бенджамин и изфъфлих пиянски.
— Какво искаше да кажеш?
— Кога?
— Когато Агрипа ни повика обратно.
Бенджамин прехапа устни и поклати глава.
— Уморени сме и полупияни, Роджър. Лягай си.
И без повече думи Бенджамин ми обърна гръб. Завлякох се да си легна и бях събуден от господаря ми, чието лице беше обляно от светлината на свещта.
— Роджър! — прошепна той. — Ставай… Веднага!
— Какво има? — попитах ядосано.
Бенджамин продължи да ме разтърсва и почти ме извлече от леглото. Посочи поднос, на който имаше хляб и разредено вино.
— Закусвай! — изсъска той. — Храната не е отровна. Тук може би сме в опасност.
Изругах, но се подчиних, а после слязохме по тъмното стълбище и излязохме през главния вход, където Бенджамин беше наредил на сънения коняр да ни доведе конете. Качихме се и минахме през смрачения двор, покрай полузаспалия до отворената врата пазач и поехме по пътя. Трупът на прислужника още висеше от дървото. Божичко, спомням си вида му и до днес. Сякаш самият въздух беше пропит с ужас. Беше адски студено в онзи миг точно преди разсъмване, когато демоните и злите духове, които излизат нощем, нападат за последен път човешките души. Огледах се, за да видя тъмния силует на имението Ройстън и люшкащият се труп на обесения привлече погледа ми. Бях обзет от ужас и ако бях замесен от друго тесто, щях да смушкам коня и да препусна колкото се може по-бързо обратно към Ипсуич. Пазачът не ни попречи да излезем и ние продължихме по едва забележимата пътека, докато Бенджамин не спря коня и не ми подаде меха с вино.
— Пий колкото искаш, Роджър — прошепна той. — Разбирам те. Намерих това на масата ни, когато се събудих.
Той протегна ръка и аз видях малката увехнала бяла роза. Потръпнах при предупреждението. Бенджамин хвърли розата.
— А сега, Роджър — продължи той бързо, — извинявай, че снощи не пожелах да ти обясня нищо, но разбираш ли, че сме в голяма опасност? Нещо в тази история може да ни отведе на бесилката или да ни подложи под ножа на някой наемен убиец. Тук се разиграва някакъв зловещ маскарад и не знаем на кого да вярваме. На чичо ми? На краля? На кралица Маргарет? На доктор Агрипа? Нещо не е както трябва… но какво да правим? Ако се върнем в Лондон с празни ръце, с нас е свършено. Ако продължим да разследваме тази история, може би сами си нахлузваме примката. Две неща могат да ни защитят: първо, кардиналът се отнася с мен като с любим племенник и това ще ни осигури някаква защита; второ, нашите разследвания ни пазят. Има хора, които се таят зад нас и ни оставят да тичаме напред-назад, докато наблюдават какво сме открили.
Хладните му очи не се отместваха от моите, той се приведе по-близо.