Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
Не след дълго се отказа. Гълъбите могат да ти съсипят реколтата, но какво толкова може да направи една усмивка?
Затова я остави на мира. Пък и се чувстваше добре с нея.
- Много съчувствие - каза тя, след като бяха обиколили навсякъде и говорили с всеки в задругата, а слънцето се беше скрило зад хоризонта, оставяйки сребърно сияние по небето отгоре. - Много съчувствие и никаква помощ.
- Съчувствието пак е нещо - отвърна Лам.
Шай почака да чуе останалото, но такова нямаше, той просто замълча и все така прегърбен на седлото, закима в такт със стъпките на коня.
- Повечето са свестни. - Осъзнаваше, че дрънка празни приказки, просто да запълва с нещо тишината, и я хвана яд на себе си за това, но не можеше да се спре. - Не знам как ще се справят, ако духовете дойдат насам и нещата загрубеят, но иначе са свестни хорица.
- Човек никога не знае как ще се държат другите, когато нещата загрубеят.
- Напълно си прав за това - погледна го тя.
Той й хвърли един бегъл поглед и веднага виновно извърна очи. Шай понечи да каже още нещо, но в този момент плътният басов глас на Даб Суийт проехтя в здрача и оповести спирането за през нощта.
Коравият авантюрист
Темпъл подскочи на седлото и се заозърта трескаво. Сърцето му нап-раво щеше да изскочи, когато се обърна и... и видя само бледия пробля-сък на лунната светлина по размърданите от вятъра клони. Беше толкова тъмно, че и това едва успяваше да види. Не знаеше какво чу. Можеше да е всичко, откъртена от вятъра суха клонка, заек в храстите, тръгнал по своите си, нощни дела, или свиреп дух, омазан до уши с кръвта на невинни жертви, дошъл да го одере жив, за да си направи шапка от лицето му.
Поредният хладен порив на вятъра разклати боровете, прониза го до кости и той се сгуши в ризата. Дружината на Милостивата ръка го бе държала толкова дълго в противната си прегръдка, че бе започнал да приема наготово чувството за сигурност, което предоставяше. И сега усещаше загубата му, остра като нож. Толкова много неща на този свят човек започва да цени напълно едва след като ги захвърли с лека ръка. Доброто палто например. Или малък нож. Или няколкостотин главорези, предвождани от одъртял веселяк.
Първият ден просто препуска с всички сили от страх, че ще го догонят. После, когато втората зора го посрещна с хлад и необятна пустош, се страхува, че няма да го догонят. Преди третата сутрин вече беше дълбоко огорчен от мисълта, че може дори да не са тръгнали след него. Бягството от дружината без цел и посока, без никаква екипировка за дивата пустош му изглеждаше все повече и повече като далеч не най-лекия път към къ-дето и да било.
През трийсетте си злощастни години живот беше бил какво ли не. Просяк. Крадец. По неволя - чирак на свещеник. Некадърен лечител. Гнуслив касапин. Дърводелец с прежулени от работа длани. За кратко дори любящ съпруг. Още по за кратко - всеотдаен баща, последните две последвани почти незабавно от окаян вдовец и пропаднал пияница. Пре-калено самонадеян измамник. Затворник на Инквизицията, после техен информатор. Преводач. Счетоводител. Нотариус. Човек, взел цял куп и все различни, но винаги погрешни страни. Съучастник в клане, естествено. И накрая и с най-пагубни последствия - човек със съвест. Дълъг списък, но „корав авантюрист“ не беше в него.
Нямаше дори с какво да запали огън. Не че щеше да знае как, дори и да имаше. Пък и защо да го пали, нямаше какво да сготви на него. И ето го сега изгубен във всяко отношение. Гладът, студът и страхът бързо бяха изместили съвестта му и бяха заменили лекото й боцкане в стомаха с пронизващи спазми. Сигурно трябваше да се замисли по-добре, преди да хукне да бяга, но мисленето и хукването презглава са като водата и маслото - трудно се смесват. Обвиняваше Коска. Обвиняваше Лорсен. Обвиняваше Джубаир, Шийл и Суфийн. Обвиняваше всеки проклет копелдак, дошъл му наум, естествено, освен този, който всъщност беше виновен за положението му, същия, който седеше на седлото му, с всеки следващ момент по-гладен, по-премръзнал и по-изгубен в пустошта.
- Мамка му! - изрева Темпъл с пълно гърло.
Конят му се стресна, завъртя уши, после продължи равномерно напред. Вече беше почти привикнал с подобни изблици на гняв. Темпъл вдигна глава и погледна през кривите клони към луната, осветила в сребристо бързо препускащите по небето облаци.