Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
- Боже? - прошепна. Беше достатъчно отчаян, че да го е грижа дали звучи като пълен глупак, или не. - Чуваш ли ме?
Естествено, отговор не последва. Бог не отговаря на хорските молби, още повече на отправените от такива като него.
- Знам, че не бях най-добрият човек на тоя свят. Дори за свестен човек не минавам. - Темпъл направи горчива гримаса. Веднъж приел съществуването му там, горе, всемогъщ, всевиждащ и така нататък, човек трябва да приеме и факта, че пред него няма смисъл да шикалкави за истината. - Добре, де, нищо особено не съм... но все пак далеч съм от най-лошия, а? - Ха, голяма утеха. Добър надгробен надпис ще се получи. Само дето, като умре тук сам и като изгние на слънцето, кой ще го издяла на камъка? - Но съм убеден, че мога да се поправя, ако намериш малко милост и. и ми дадеш само още един шанс, а? - Така, така, моли, увъртай. - Само. още един, а?
Отново не последва отговор, само нов студен порив на вятъра, който накара дърветата да зашептят. Ако въобще имаше Бог, той беше проклето неразговорливо копеле и.
Темпъл зърна мъничък оранжев проблясък между дърветата.
Огън! В гърдите му лумнаха пламъците на неописуема радост!
И тогава предпазливостта дойде и ги потуши отведнъж.
Чий огън? На събирачи на уши, диваци, една идея над животни?
До носа му достигна ароматът на месо и стомахът му издаде протя-жен и толкова силен вой, че за момент той се притесни, че ще го чуят при огъня. Повечето време от живота си Темпъл бе прекарал в глад и навре-мето се славеше като истински познавач в областта, но както става с по-вечето неща на този свят, съвършенството иска практика.
Насочи внимателно коня, спусна се от седлото колкото можа по-тихо и преметна юздата през един клон. Приклекна и тръгна бавно през храсталака. Хвърлените от дърветата и клоните им сенки запълзяха покрай него. Запромъква се, като не спираше да ругае под нос всеки път, когато някоя вейка закачаше дрехите му или лицето му.
Огънят беше запален в средата на тясна полянка, а над него, одрано с вещина и забодено на шиш, се печеше някакво малко животно. Темпъл едва се сдържа да не се хвърли и да забие зъби в апетитното месо, както си беше на шиша. Между огъня и едно протрито седло на земята беше опънато одеяло. На едно от дърветата беше подпрян щит, обкантен с желязо и целият накълцан и надран от дългогодишна употреба. До него имаше секира с масивно острие. Не се искаше да си кой знае какъв познавач, за да се досетиш, че предназначението й не беше за сечене на дървета.
Вещите очевидно принадлежаха на един-единствен човек, но със сигурност на човек, чиято вечеря не е препоръчително да крадеш.
Погледът на Темпъл се насочи от месото към секирата и обратно и устата му се напълни със слюнка. Смърт от секира - вероятността й нарастваше с всяка следваща секунда. От друга страна, гладната смърт се извисяваше над нея, още по-сигурна и неизбежна. Надигна се бавно, готов да...
- Хубава вечер за похапване.
Думите бяха изречени на северняшки, с плътен дрезгав шепот, току зад ухото на Темпъл.
Косъмчетата по тила му настръхнаха.
- Малко ветровита - успя да изграчи той.
- Виждал съм и по-лошо. - Нещо хладно и много остро убоде гърба на Темпъл. - Да видя оръжията ти. Бавно, като охлюв през зимата.
- Аз. аз не съм въоръжен.
- Какво? - попита онзи вероятно след кратко стъписване.
- Имах нож, но. - Спомни си, че го беше дал на кльощавия фермер, който го използва, за да убие приятеля му. - Но го изгубих.
- Сам насред пустошта без едно острие дори? - попита севернякът с такова недоумение, все едно беше по-странно да си без нос, отколкото без оръжие. Темпъл се изкикоти неволно, когато една едра ръка се плъзна под мишницата му и заопипва дрехите му. - Наистина нямаш и едно острие по себе си, освен ако не го криеш в задника си. - Крайно непримам-лива идея, каза си Темпъл. - Но там няма да търся. - Какво облекчение, пфу. - Луд ли си?
- Аз съм нотариус.
- Не може ли човек да е и двете?
Повече от очевидно, помисли си Темпъл, но отвърна просто:
- Ъ... предполагам.
- Нотариус на Коска?
-Бях.
- Хм. - Острото нещо се отдръпна от гърба на Темпъл и мястото, в което бе опряно допреди това, започна да го сърби. Явно дори неприятните усещания започват да ти липсват, след като си живял достатъчно дълго с тях.
Онзи пристъпи покрай Темпъл. Беше огромен и чорлав, а в едната му ръка блестеше острието на нож. Извади от колана си меч, хвърли го на одеялото, седна до него и кръстоса крака. Металното му око проблесна с жълтите и червените светлини от огъня.