Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
Дух.
Той се беше вторачил през угасналия огън в Темпъл и го пронизваше с острия поглед на сините си широко отворени очи. Темпъл също се вторачи в него с недотам пронизващ поглед и установи, че неволно придърпва одеялото под брадичката си и го стиска с две ръце.
От дърветата безшумно излязоха двама мъже. Единият носеше нещо като шлем, очевидно не като средство за защита от познато на човечеството оръжие, защото представляваше отворена отгоре „кутия“ от пръчки, овързани в ъглите с пера и привързани за импровизираната яка на шията му, направена от стар колан. Бузите на другия бяха набраздени от прави белези, очевидно вследствие на собственоръчно направени порезни рани. При други обстоятелства - на сцена например, по време на годишния карнавал в Стирия - тримата биха предизвикали неистов смях. Но тук, в дълбините на девствената Далечна страна и с Темпъл като единствената им публика - за смях и дума не можеше да става.
- Нуй. - Четвърти дух се появи изневиделица. Беше юноша, с про-виснала покрай бледото му лице жълта коса и черта под очите, нарисувана през лицето с някаква кафеникава боя. С боя, надяваше се Темпъл. Носеше риза, направена от стар чувал, по предницата на която бяха зашити костите на някакво малко животно. Те потракваха, докато той пристъпяше отривисто от крак на крак, ухилен до уши към Темпъл. Подкани го с жест да стане.
- Нуй.
Темпъл се надигна бавно и също се усмихна на момчето, после и на останалите. Точно така, каза си, усмихвай се, не спирай да се усмихваш приятелски, не искаш проблеми.
- Нуй? - осмели се Темпъл.
Момчето замахна отстрани и го удари по главата.
Шокът от удара, не толкова силата, го повали на земята. Така поне си каза Темпъл. Шокът, но и някакво подсъзнателно усещане, че стоейки, не печелеше нищо. Остана да лежи замаян. Нещо го гъделичкаше в косата. Докосна мястото и усети кръв по пръстите си.
Тогава видя камъкът в ръката на момчето. На него бяха нарисувани сини линии, а сега имаше и малки пръски от кръвта на Темпъл.
- Нуй? - викна момчето и пак го подкани да става.
Темпъл не бързаше да го направи.
-Виж сега... - опита той на общия език. - Момчето замахна и го зашлеви с празната си ръка. - Чакай! - Този път опита стириянски. Момчето отново го зашлеви. Опита кантикски. - Нямам нищо. - Сега момчето замахна с камъка. Ударът попадна в бузата му и го просна отново на земята.
Темпъл разтърси глава. Продължи да му се вие свят. Сега и не чуваше добре.
Вкопчи се в първото изпречило се пред очите му. Крак. Вероятно на момчето.
Успя да се надигне на височината на коленете. На чии колене? Неговите или на момчето? Не знаеше. На нечии колене.
Усещаше вкуса на кръв в устата си. Цялото му лице тръпнеше. Нямаше болка. Просто беше изтръпнало. Безчувствено.
Момчето казваше нещо на другите, вдигаше ръце, все едно чакаше одобрение за нещо.
Онзи с мазните шипове кимна мрачно, отвори уста да заговори, но в този момент главата му хвръкна.
Другият, чието полезрение явно беше скъсено от дървения шлем, тъкмо започна да извръща глава, когато мечът на Тръпката отсече ръката му и се вкопа дълбоко в ребрата му. От раната пръсна кръв. Той залитна назад, все още с меча в гърдите, без да продума дори.
Онзи с белязаното лице се хвърли към Тръпката, вкопчи се в щита му и замахна да го наръга с нещо. Двамата се запрепъваха през полянката, краката им разровиха жаравата и вдигнаха искри.
Смаяният Темпъл едва успя да си поеме дъх, преди момчето да го удари отново с камъка по главата. Ама че несправедливост. Все едно той беше най-голямата заплаха наоколо. Окрилен от справедлив гняв, той се вкопчи още по-силно в крака му и се надигна. Видя, че Тръпката беше свалил белязания дух на колене и размазваше главата му с канта на щита си. Момчето пак го удари, но Темпъл се държеше здраво, даже успя да се вкопчи в ризата му и да го повлече със себе си към земята.
Двамата се стовариха едновременно. Деряха се един друг, забиваха пръсти в лицата си, удряха се с юмруци. Темпъл се озова отдолу, но стисна зъби, заби палец в едната ноздра на духа и успя да го прекатури настрана, като през цялото време мислеше колко смехотворни и на халос бяха действията му, но после си каза, че сигурно сериозните бойци оставяха подобни мисли за след края на битката.