Престол и щурм

Той постави ръка върху моята. – Какво става, Алина?

„Аз го видях.“

– Нали ти казах – бях уморена, загубих концентрация.

Той се дръпна назад.

– Щом ти изнася да ме лъжеш, давай. Само не чакай да се правя, че ти вярвам.

– И защо не – намеси се Щормхунд, който в този момент влизаше в шатрата. – Това е общоприета учтивост.

Двамата тутакси скочихме на крака, готови за битка.

Щормхунд се закова на място и вдигна примирително ръце. Вече се беше преоблякъл в суха униформа. Забелязах, че скулата му започва да посинява.

Той полека измъкна сабята си и я подпря край входа на шатрата.

– Идвам да поговорим – каза.

– Е, говори тогава – отвърна дръзко Мал. – Кой си и каква игра играеш?

– Николай Ланцов. Само ви моля, не ме карайте да изреждам пак всичките си титли и звания. Това за никого не е забавно. Единственото важно сред тях е царевич.

– Ами какво стана с Щормхунд? – попитах.

– Аз съм и Щормхунд, капитан на „Волкволни“, проклятието на Истинското море.

– Проклятието?!

– Ами, да, не може да отречете, че съм поне неприятен.

Поклатих глава.

– Това просто не е истина.

– Не е истина ли?

– Виж, точно сега не е време да се правиш на шут.

– Моля, седнете – подхвана той с помирителен тон. – Не знам при вас как е, но аз много по-добре схващам нещата, когато съм седнал. Подозирам, че някак е свързано с кръвообращението. Ако си полегнал, разбира се, е още по за предпочитане. Съмнявам се обаче, че сме в тази фаза на нашите взаимоотношения.

Дори не помръднах. Мал скръсти ръце на гърдите.

– Е, вие както искате, но аз лично ще седна. Ролята на завърналия се герой е много изтощителна и аз определено съм изморен до смърт. – Той отиде при масата, наля си чаша квас и се отпусна на стола с доволна въздишка. После отпи глътка и изкриви лице. – Ужасен вкус – каза. – Стомахът ми никога не го е понасял.

– Защо тогава не поръчате бренди, Ваше Височество – подметнах ядно. – Убедена съм, че веднага ще донесат всичко, което пожелаете.

Лицето му просветна.

– Самата истина. Сигурно и цяла вана ще ми напълнят с бренди, стига да поискам.

Мал вбесен разпери ръце, отиде при входа на шатрата и се втренчи навън.

– Едва ли очакваш да повярваме и на една твоя дума – казах.

Щормхунд демонстративно зашава с пръсти, за да се види по-добре пръстенът на ръката му.

– Разполагам с царския печат.

Изсумтях презрително.

– Най-вероятно си го откраднал от царевич Николай.

– Служил съм при Раевски. Той ме познава.

– Нищо чудно и лицето на царевич да си задигнал.

Той въздъхна.

– Разбери най-после – единственото място, където мога да се разкрия без опасност за живота, е Равка. Само най-доверените от екипажа знаят кой съм всъщност – Толя, Тамар, Привет и още неколцина Етералки. Останалите... е, те също са верни мои хора, но по душа са търгаши и пирати.