Върховното кралство [Наследникът]

— Ама какво ти става? — учуди се Ейлин, като последва Алисия на терасата.

Опряна на един парапет, Алисия си пое дълбоко въздух с удоволствие.

— Струва ми се — каза тя, — че отново започвам да се чувствам щастлива…

— Ти си пияна.

— Малко. Но не е това. То… Не виното ме прави щастлива. А по-скоро това, че благодарение на него си позволявам отново да бъда щастлива. Щастлива. Разбираш ли?

— Да, разбирам. И се радвам.

Ейлин беше искрена и се усмихваше.

Те се прегърнаха нежно и останаха така, докато Алисия забеляза един прислужник, който чакаше, и се отдръпна от Ейлин. Като видя, че най-накрая е забелязан, прислужникът пристъпи напред и подаде малка бележка, сложена върху поднос.

Ейлин на шега го грабна.

— Тази бележка е за мен — каза Алисия.

— Много пък знаеш — забавляваше се Ейлин.

— Само да му погледнеш физиономията — отвърна Алисия, като посочи прислужника.

Той наистина трудно сдържаше притеснението си.

— Благодаря — каза му Ейлин. — Можете да вървите.

Тъй като Алисия го беше успокоила с поглед, прислужникът си тръгна, докато Ейлин разглеждаше бележката.

— Наистина — каза тя, като я подаде на приятелката си престорено начумерена. — За тебе е.

И като продължи да играе с очи, вдигнати към небето, и показалец, сложен на красивите си устни, добави:

— Питам се от кого ли би могла да е тази бележка…

Алисия разгъна бележката и я прочете.

— Е? — нетърпеливо попита Ейлин.

— Някой ми определя среща.

— Кой? Форланд?

— Не зная.

— Какво?

— Не зная. Няма подпис.