Пазителят [bg]

— Не — отговори Менелай. — След като раздвижиш Флуида, ще трябва да докажеш, че ти си достатъчно здрав съд, за да го удържиш вътре в себе си.

— На кого да докажа?

— На Флуида.

— Мога ли да умра?

— Твоята гибел е крайно нежелателно развитие на събитията. Но ако за нов Пазител бъде определен непригоден за това човек, всичко ще бъде още по-тъжно.

— Добре — казах аз. — Кога ще започне това?

Галилео погледна през прозореца.

— Снижаваме се. Смятай, че вече е започнало.

— Бих хапнал нещо — казах аз нервно.

— По-добре ще бъде — отговори Менелай, — ако стомахът ти е празен. Ти трябва да глътнеш само това…

Той ми протегна прозрачна кутийка с медно грахово зърно. То имаше формата на човешка глава — това беше обикновен медитативен резонатор на „Жълтия флаг“, от онези, които монасите носят на броениците си.

— Защо? — попитах аз.

— Резонаторът ще ти позволи да установиш контакт с Ангелите.

— А задължително ли е да го гълтам? Защо да не може да го държа зад бузата си? Или просто в джоба?

— Най-вероятно ще ти се прииска да го изхвърлиш — каза Менелай. — Но след като го глътнеш, вече няма да можеш.

Аз отворих кутийката и взех мъничката глава с два пръста. Тя беше твърда и студена, приличаща на едра сачма.

— Не се бой — каза Менелай, — гълтай.

Аз преглътнах медното хапче. Стори ми се, че то се плъзна в гърлото ми и попадна в някакъв джоб в самото начало на гърдите ми — сега постоянно чувствах присъствието му, но не изпитвах някакво неудобство от това.

Менелай погледна през прозореца — след него и аз. Ние се снижихме почти до земята и летяхме съвсем бавно.

— Тук започва пътят на Пазителите — каза Менелай. — Просто върви по него и всичко ще бъде… както трябва.

— Къде ще стигна по него?

— В приемната на Ангелите.

Не разбрах дали Менелай се шегува, или не.

— После ще долетите ли за мен?

— Не — каза Менелай. — Ти сам ще се върнеш.

— Как?

— Не се безпокой за това — отговори Галилео. — Не се притеснявай за нищо.

От кабината на пилотите се появи вчерашният мустакат летец в униформа. Без дори да ме погледне, той отвори люка на пода и хвърли в него събраната на купчина въжена стълба.

Погледнах надолу. Видях напукана суха червеникава земя и път със същия цвят.

— Ще ми дадете ли да взема вода?

— Няма да ти се иска нито да ядеш, нито да пиеш — отговори Меналай. — Късмет.

Галилео не каза нищо, само леко ме потупа по рамото. Аз въздъхнах и потеглих надолу.

Веднага щом краката ми докоснаха земята, въжената стълба изчезна нагоре, монголфиерът се издигна, обърна се и отлетя надалеч. Проследих го с очи, докато не стана мъничко петънце в небето, сякаш се надявах, че ще се върне. Но той не обърна.

Останах сам на границата между планините и пустинята.

Червеникавата пръст на пътя пред мен изглеждаше като отъпкана от множество крака. Но откъде са стъпили тези крака, не беше ясно — пътят започваше точно от това място, където ме спуснаха, а наоколо нямаше никаква следа от човешко присъствие. „Няма как да докарват дотук всички пешеходци с монголфиери“ — помислих си аз.