Пазителят [bg]

Николо III вдигна другата си ръка и започна бързо и гнусливо да размахва китката си, сякаш разгонвайки мухи или разчиствайки трохи от масата. След всяко такова размахване мраморният воин се разтрисаше и от него отхвърчаше голямо парче. Първо отхвърча главата, после ръката с щита, след това рамото, после кракът — но когато воинът вече падаше от постамента, иззад гърба му се подаде нещо като пипало или опашка, завършващо с двоен арбалет, и към Николо III полетяха едновременно две стрели…

Очите на монаха ме пуснаха и аз пак видях Галилео.

— Благодаря — каза той на монаха. — Сега се оттегли.

Когато монахът излезе от стаята, Галилео се обърна към мен.

— Покойният Пазител владееше до съвършенство управлението на Флуида — каза той. — Но това се оказа недостатъчно. Точно обратното — погуби го собственото му майсторство.

— Защо?

— Той започна да си играе с убиеца. А онзи просто е чакал момента, в който Пазителят ще бъде напълно обвързан от Флуида. Ако Николо III си беше поставил задачата да се защити на всяка цена, то щеше да бъде жив.

— Кой е този фехтовач? — попитах аз.

— Не знаем — повдигна рамене Галилео. — Това не го знаят дори Ангелите.

— Нима Ангелите може да не знаят нещо?

— Излиза, че може — каза Галилео. — Нападението беше осъществено със силата на Флуида. Ангелите виждат всяко колебание на Флуида — но не могат да разберат какво точно движи Флуида в този случай. Източникът му е невидим. По какъв начин и откъде се появява Великият фехтовач, никой не знае.

— Той всекиго ли може да убие?

— Сигурно — отговори Галилео. — Но засега опасност не те застрашава. А и няма да те застрашава, докато не станеш Пазител. Никой не знае дали ще успееш да станеш, или не. Всичко ще решат Ангелите.

— Кога?

— Още сега ще отидем при тях. По-точно, ти ще отидеш. Аз само ще те съпроводя.

Той ми подаде офицерско кепе.

— Сложи си това.

— Защо?

— За да не разберат онези, които ни видят в коридора, къде си ти и къде — аз. Не спирай, не се оглеждай и не казвай нищо… Следвай ме и гледай към пода.

Излязох от стаята след него. Промушихме се през тълпата около вратата и аз толкова стриктно изпълних неговите инструкции, че през това време не видях нито едно лице — само обувки и пантофи на монаси.

След това преминахме по каменните разноцветни кръгове и ромбове по пода на коридора, слязохме по мраморното стълбище и се гмурнахме в същото мазе, от което бяхме излезли. Веднага щом проходът пред нас се сви до тясно бетонно черво, Галилео отново се затича и стражите при разклоненията на коридора зачаткаха с пети след нас.

Ние се качихме в същото стоманено вагонче-шпула и рязко потегли. Този път пътувахме доста по-дълго. Аз задрямах по пътя — съвзех се от това, че наоколо стана тихо.

— Слизай — каза Галилео. — Пристигнахме.

Забелязах, че той вече е без маска и аз свалих своята.