Пазителят [bg]

Предговор

Дълго премислях дали имам право да пиша за себе си, предишния, от първо лице. Сигурно не. Но в такъв случай изобщо никой няма право да го прави.

Всъщност всяко свързване на местоимението „Аз“ с глагол в минало време („аз направих“, „аз помислих“) съдържа метафизична, а и направо физическа подмяна. Дори когато човек разказва за случилото се преди минута, то не е станало с него — налице е вече друг поток от вибрации, течащ в различно пространство.

Затова според мъдри хора човек устата не може да си отвори, без да изрече лъжа (ще се върна пак към тази тема). Променя се само количеството неистина.

Когато някой казва: „Вчера пийнах повечко и сега ме боли глава“, това е допустима лъжа, макар че между вчерашния жизнен кавалер и днешния мъченик махмурлия най-често не е останала дори и визуална прилика.

Обаче когато човек например споделя: „Преди десет години взех назаем хиляда глюка за покупка на вече изгорялата към момента къща“, то това изречение изобщо няма никакъв смисъл, освен за пред съда — погледнато отвсякъде, бившият кредитополучател и изгорялата къща вече по нищо не се различават.

Имам намерение да разкажа за себе си като млад — разбира се, по-правилно би било да напиша за „Алексис“ (моето официално име) или поне за „Алекс“ (нещо като смесица от гръцки и латински, означаваща „беззаконник“, както се шегуваше моят куратор Галилео).

Но да наричаш героя, когото истински познаваш отвътре, „той“, си е чиста проба претенция за литературност: историята губи достоверност и започва да изглежда като измислица дори и за самия разказвач.

Затова реших да пиша от първо лице. Но ви моля да имате предвид, че героят е млад и наивен. И някои от мислите бих могъл да му ги приписвам ретроспективно.

„Аз“ в този смисъл е нещо като телескоп, през който днешният аз гледам на подскачащото в пространството на моята памет човече, а човечето гледа мен…

С голяма почит посвещавам творбата си в памет на Павел Велики, императора алхимик, неразбран на Старата земя — и напуснал я в името на по-добра съдба. Като предговор слагам откъс от тайния дневник на Павел — нека той послужи като уводно есе към моя разказ и така ме избави от необходимостта да давам исторически справки.

Алексис II де Киже2

Пазителят на Идилиум