Пазителят [bg]

— Колко лица имате? — попитах аз.

— Едно — отговори ми непознат, висок и писклив глас. — В действителност всички ние имаме едно и също лице. Но то може да се види само в много специално огледало.

— В него ще видиш всички Пазители едновременно — произнесе друг глас, приятен баритон, и над рамото ми проблеснаха очилата на Антон II.

— А къде е това огледало?

— После… То ще е после.

— Вие Антон II ли сте? — попитах аз.

— Недей да ни разделяш на различни същности. И не свиквай да разговаряш с нас на глас. Иначе околните ще те помислят за безумец.

— Добре — казах. — А какво ще трябва да правя?

— Ще се наложи да си имаш работа със самия себе си. Не можем да ти помогнем в това. Просто ще наблюдаваме.

Не разбрах кой от Пазителите говореше с мен този път. Сетне светлинката над рамото ми изчезна.

Тръгнах покрай огледалната стена, стараейки се да гледам под краката си. В лунната светлина имаше нещо главозамайващо — тя изглеждаше ту жълта и гореща, ту безкрайно стара и светлосиня, долитаща до нас от звезди, угаснали преди милиарди години.

Дойде ми наум, че луната е самостоятелно светило, само че излъчва друг вид светлина и захранва не дневната реалност, а нощната — сънищата ни… А дневната лъжа за отразената светлина е просто хитрината, чрез която демонът на здравия смисъл се опитва да скрие от нас тази велика тайна.

— Поетична баналност — измърмори някакъв глас в главата ми.

Не възразих.

Дори и да виждах сега нещо като подобие на сън, то изход от него нямаше. Огледалната стена като лента на Мьобиус ме върна на същото място, откъдето бях тръгнал.

Отраженията се сливаха с реалността. Започна да ми се струва, че съм се изгубил в пустиня и по същия начин са се изгубили тези руини, кривите арки, облетите с бледа светлина порутени стълби.

Погледнах към луната, няколко секунди попивах светлосиния ѝ огън — изведнъж осъзнах, че мога да напусна това място по хиляди различни начини.

Олекна ми и ме обзе радост. Отдалечих се от огледалото и започнах да се изкачвам по една от стълбите. След две-три крачки затворих очи и си внуших, че вървя по пътя на Пазителите (представих си го възможно най-ясно), а тъмната падина, където непредпазливо бях влязъл в главата на Негово Безличество, остава зад гърба ми.

Когато отворих очи, наистина вървях по пътя.

Зданието с формата на глава отново беше отпред, но силуетът му сега бе по-близо. И пред мен вече нямаше хълмове и падини — последният участък от пътя бе напълно равен.

Въздъхнах с облекчение. Изпитанието се оказа макар и зловещо, но не чак толкова трудно.

Обаче почти веднага заподозрях, че ми предстои още някаква изненада. Както каза Антон II, ще се наложи да си имам работа със самия себе си. Ако ставаше дума за огледалната зала, където често се натъквах на своето отражение, то аз успях да се измъкна от нея. Но ако е имал предвид друго…