Пазителят [bg]

Във Вселената остана само едно мъничко изворче на времето — татуировката върху ръката ми. Ръката ми усещаше студ. Това беше приятен, но настойчив студ, строго изискващ и одушевен, населен с множество ледени иглички. „Превърнах се във врата към този студ — помислих си аз. — И сенките от него с всички сили се опитват да се измъкнат навън, към този свят, от който аз току-що дойдох…“

„Но аз не съм дошъл отникъде — спомних си аз, — а бях само една от сенките, населяващи този студ — и сега станах… станах…“

Тази мисъл се сгърчи от студа и така и не я осъзнах докрай. Източникът на студа беше веселото алхимично слънце.

Колкото по-съсредоточено разглеждах татуировката, толкова по-трудно беше да проумея какво виждам — все едно, че от очите ми бликаше струя вода, отмивайки от обекта на вниманието ми слой след слой. Слънцето няколко пъти си промени размера и цвета — а след това аз за секунда престанах да виждам Николо III.

Привидя ми се, че пред мен е немного висок човек с триъгълна шапка и в черен мундир със звезда. Аз познах Павел Алхимик. Отначало ме гледаше взискателно и строго, но след това на чипоносото му лице се появи едва забележима усмивка.

— Ако стигнеш до последния завой — каза той, — бъди по-смел… Не се страхувай да погледнеш това, силите си не пази… Та ти си Пазител, ха-ха-ха…

Павел изчезна и аз съобразих, че гледам самия себе си в отражението на високо, тясно огледало. Зад гърба ми, съвсем наблизо, имаше параклис с формата на корона от сияещо кехлибарено стъкло. Той незабавно започна да се отдалечава. За две секунди всичко бе скрито от разкъсана мъгла, а след това видях кулата от гравюрата на Павел — онази същата, която мислено сглобявах и разглобявах всеки ден по време на духовните си упражнения.

Виждах я отдалече. Тя се възвисяваше над утринното море; под арките и в нишите ѝ имаше мраморни и бронзови статуи, а на върха ѝ блестеше параклис с корона. Утринното слънце се намести точно върху Павловския кръст над нея. Изглеждаше така, сякаш точно той дава светлината на света.

У мен се появи мисълта, че това видение е страничен резултат на всекидневните ми упражнения: всичко беше като на гравюрата, стига да я бяха оцветили. С изключение може би на отплувалия нанякъде морски змей…

„Не — проумях аз. — Има още една разлика.“

От параклиса започваше мост, който не отиваше никъде, а така и свършваше в пустотата. Изглежда, точно на неговия край се намираше тъкмо онова огледало, в което току-що се оглеждах. На гравюрата нямаше нищо подобно.

След това кулата изчезна и стана тъмно.

Аз пак видях ръката си. По-нагоре в далечината се белееше застиналото лице на Галилео. Направих усилие и замръзналата секунда се спука и се разпръсна, като че ли беше коричка лед, която ме бе покривала. Ръката на Пазителя се откъсна от моята.

Сега на ръката ми вече нямаше никакъв Павловски кръст. Нямаше го и на ръката на Пазителя.

Николо III почина.

— Негово Безличество нареди да ти покажа хрониката. — каза Галилео. — И тъй като това бе последното му желание, аз почтително ще го изпълня още сега.