Пазителят [bg]

Сънувах Великия фехтовач. В съня ми се познавахме и вървяхме заедно по пътечката на утринния парк по някаква работа.

Фехтовачът изобщо не приличаше на мраморния воин в кабинета на Николо III.

Неговото лице сякаш бе слязло от стар портрет с маслени бои — воднистосини очи, тънък нос, приличаща на перука прическа с оредяла на места коса, което доказваше, че това все пак бе собствената му напудрена до бяло коса. Очите му бяха толкова ледени и остри, че изглеждаха като хладно оръжие.

Разкопчаният му мундир — нито военен, нито придворен — с пъстротата си предизвикваше асоциация с брачното оперение на тропическа птица. Носеше в ръка полукръгла шапка с кожена обшивка, подобна на триъгълните шапки, но без третия ъгъл (май така ги и наричаха — двуъгълни).

Изненадах се от това, че той не беше първа младост. После забелязах цял куп кръстчета и иконки от различен калибър, подаващи се изпод червената кърпа на врата му. Сигурно това бяха религиозните амулети, толкова популярни сред убийците.

С други думи, той изглеждаше точно така, както и се очакваше от професионален бретьор, който се храни за сметка на навика да се решават въпросите на т.нар. чест с помощта на остро заточена желязна пръчка.

— Ние трябва незабавно да спрем това — казах му аз. — Тогава всичко може и да се размине.

— Но защо? За какво?

— От вашата шпага загиват различни хора — отговорих. — Смъртта на някои никого няма да натъжи. Но гибелта на други може да нанесе изключително тежък удар за човечеството.

— Е, какво пък — каза фехтовачът. — Съгласен съм, че понякога от шпагата ми загиват и достойни хора. Но не аз ги убивам. Убива ги съдбата.

— Значи, ако някой реши да убие вас самия, вие също ще припишете всичко на съдбата?

— Не обещавам — засмя се фехтовачът. — Аз няма нищо да приписвам, аз яростно ще се защищавам. И като за начало сам ще се опитам да убия такъв човек. По какъвто и да е начин.

— Но това е нелогично. Ако вие смятате…

— Господине — прекъсна ме фехтовачът, — храни ме не логиката, а сръчността. Ако да оставаш жив е нелогично, то аз ще приема в душата си този страшен грях… пред Аристотел или който там още…

Не е за вярване, той е чувал за Аристотел. Тъкмо отворих уста за отговор, когато за ръкава ме хвана ръка, протегнала се от крайпътните храсти. Спрях се, а фехтовачът, моментално забравяйки за мен, си продължи нататък.

— Не се оглеждай — чух нечий глас. — Само слушай и гледай.

Видях пред себе си поляна. На нея чакаха хора. Аз разпознах Франц-Антон — той беше облечен в черно и изглеждаше тържествено и мрачно, все едно, че великият фехтовач беше той самият. До него стояха няколко господа, облечени според модата на края на XVIII век. Единият от тях, в лилав камзол, носеше кадифена полумаска — разбрах, че това е Павел.

— Аз ще те обучавам как да управляваш Флуида — каза някакъв глас зад мен. — Днес ще ти съобщя две правила… Гледай внимателно, пред теб са двамата най-велики в историята майстори на Флуида — Павел Алхимик и Франц-Антон. От тях по-добри няма и никога не е имало. Знаеш ли по какво си приличат?