Колимски разкази [bg]

Серафим

Върху черната опушена маса писмото изглеждаше като ледено късче. Вратичките на кръглата ламаринена печка бяха отворени, каменните въглища аленееха като сладко от червени боровинки в консервена кутия и леденото късче би трябвало да се разтопи, да изтънее, да изчезне. Ала то не се топеше и Серафим се изплаши, когато разбра, че това е писмо, писмо именно за него, за Серафим. Той се страхуваше от писмата, особено от тези без марки, с печати на учреждения. Беше израсъл на село, където и днес получената или изпратена, „битата“ телеграма е предвестник на трагични събития: погребение, смърт, тежка болест…

Писмото лежеше на масата, захлупено на адреса си — докато си размотаваше шала и разкопчаваше вдървилия се от студа овчи кожух, Серафим не откъсваше очи от плика.

На, беше заминал на дванадесет хиляди километра, отвъд високите планини и сините морета, в желанието да забрави и да прости всичко, а миналото не искаше да го остави на мира. Иззад планините беше пристигнало писмо, писмо от онзи, все още незабравен свят. Писмото беше пътувало с влак, със самолет, с параход, с автомобил, с еленов впряг до селището, където се беше скрил Серафим.

И ето че писмото беше тук, в малката химическа лаборатория, където Серафим работеше като лаборант.

Гредоредните стени, таванът, шкафовете в лабораторията бяха почернели не от времето, а от денонощно бумтящите печки и отвътре къщурката приличаше на едновремешна. Квадратните прозорци на лабораторията напомняха слюдените прозорци от епохата на цар Петър. В миналото стъклото беше кът и в рамката на прозорците поставяха гъсти метални решетки — за да може да се използва всяко късче стъкло, а в случай на нужда и парче от бутилка.

Жълтата електрическа крушка с абажур висеше от една греда като обесена. Светлината й ту отслабваше, ту се засилваше — в електростанцията вместо специален двигател работеха трактори.

Серафим се съблече и седна близо до печката, все още без да докосне плика. Беше сам в цялата лаборатория.

Преди година, когато се случи онова, на което му викат „семейно спречкване“, не пожела да отстъпи. Замина за Далечния север не защото беше романтик или човек на дълга. Допълнителното заплащане също не го интересуваше. Но Серафим, както и хилядите философи и десетките негови познати, смяташе, че раздялата убива любовта, че километрите и годините ще се справят с каквато и да е мъка.

Мина година, но в сърцето на Серафим не се промени нищо и той тайно се чудеше на силата на своето чувство. Дали защото оттогава не беше говорил с жени? Тях просто ги нямаше. Имаше съпруги на големи началници — обществена класа, която бе страшно далеч от лаборанта Серафим. Всяка охранена дама се смяташе за красавица и тези дами живееха в селищата, където имаше повече развлечения и където ценителите на техните прелести бяха по-богати. Освен това в селищата имаше много военни — жените дори не ги заплашваше внезапно групово изнасилване от шофьори или криминални затворници — по пътищата и на малките участъци това се случваше често.