Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

Леко ранените също яздеха с обоза. Тежко ранените сигурно бяха зарязани по пътя, предположи Иста, на съмнителната милост на собствените им жертви. Един мъж привлече погледа на Иста. Беше възрастен офицер, с много висок ранг, ако се съдеше по дрехите му и по сбруята на коня. Не беше превързан, не се виждаше и някаква рана по него, но яздеше вързан на коня си като пленник, с безизразно лице, плитките му се развяваха на гърба. Думите, които редеше завалено, бяха неразбираеми дори на рокнарийски, прецени Иста. Дали не бе получил удар по главата? Бръщолевенето му й лазеше по нервите, а стоновете му я караха да стиска зъби до болка. Тайно си отдъхна, когато обозът се преподреди и възрастният офицер се оказа далеч от нея.

След няколко мили настигнаха мъжете, които бяха пратени след Лис. Двамата яздеха един кон, който едва пристъпяше, а другия водеха за повода, окуцял. Вбесеният им командир ги посрещна с колоритни рокнарийски ругатни, а безполезните им коне бяха сменени с два от многото резервни. Иста прикри мрачната си усмивка. Последва нова консултация с картите на Ферда, бяха пратени и нови съгледвачи. Колоната продължи да се влачи напред.

След още час стигнаха до селцето, откъдето групата на Иста бе планирала да свърне на изток и да поеме по пътя към Маради. То беше изоставено — не се мяркаше ни човек, ни животно, с изключение на няколко заблудени кокошки, котки и зайци. „Изглежда, Лис е стигнала дотук“, доволно си помисли Иста. Джоконците претърсиха селото набързо, взеха каквато храна и фураж намериха, поспориха дали да не го опожарят, консултираха се за пореден път с картите и най-накрая поеха на север. Предпазливостта и дисциплината все още имаха думата, макар и на косъм, защото колоната остави селцето непокътнато, без издигащи се колони от черен дим, които да оповестят на мили разстояние присъствието й. Слънцето се скри зад планината.

Здрачът се сгъстяваше. Колоната изостави по-лекия, но и опасно открит път и започна да се катери по речно корито, което във всеки друг сезон би било сухо като стара кост. Сега в средата му ромолеше тънко поточе. След две-три мили пак свърнаха на север, през ниски храсталаци до по-висока местност, която предлагаше прикритието на редки дървета. Иста се чудеше дали наистина вярват, че така ще скрият дирите си — бяха оставили толкова следи от копита, скършени клонки и животинска тор след себе си, че дори и тя би могла да ги проследи.