Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
В каталожната зала прекарах няколко приятни часа. Бях се подготвил за дълга екскурзия, бях си взел ядене, пиене и никъде не забелязах надпис „Храненето забранено“. Налагаше се да подбирам много внимателно, тъй като измежду милионите книги трябваше да избера онези няколко дузини, от които имах нужда. Медицина, агрономство, основи на земеделието и накрая някаква художествена литература, просто за четене.
Не обичах да ме вземат за ограничен. Това обвинение лесно се отправя към физиците и те трудно се борят с него. Трябва време и много приказки, докато се разбере за някого, че обича не само това, което разбира. А пък колко, ама колко са онези, които си мислят, че разбират всичко онова, което просто ги интересува.
Четях много и системно. За самотно живеещия човек то и без това е неизбежно. Дори и при лош брак има с какво да си запълниш времето, ако щете — и с кавги. Но онзи, който всяка вечер си ляга сам, трудно може да мине без книгата. Съвсем не твърдя, че всяка вечер си бях лягал сам, имах, ако мога така да се изразя, „свободни“ вечери, но не препоръчвам колебливата стойност на тази свобода да се подценява или да се надценява. В такъв момент четях, музика слушах по-рядко. Слухът ми е поносим, но не съм маниак на тема музика нито по отношение на „леката“, нито по отношение на „сериозната“. Преценката на литературната стойност на онова, което четях, отстъпвах на онези, които чувствуваха в това призвание или поне страст. Аз четях заради това, заради което — по мое предположение — пишеха писателите: да имам такива духовни преживявания, които се различават от всекидневието ми. По този начин осигурявах разширяване на кръгозора — и от време на време олекотяване на мислите. Ако в повечето от случаите изборът ми съвпадаше с отличените в литературната ранглиста имена творби, това може да служи за награда на вкуса ми, а и за доказателство, че официалните ранглисти не са непременно резултат на контра-селекцията. Подчертавам обаче, че може да става дума най-много за съвпадение, защото в избора си никога не се влияех от препоръките на академиите и рекламните агенции, а изключително от духовните си потребности.
И ако все пак това звучи високопарно, трябва да си призная, че хич не ми пука. Високо уважавам художествената литература, защото имам нужда от нея, тъй както от цигарата и напитката; явно — ще предпочета по-благородната, а не лютивата или смърдящата; но се въздържам от преценката за литературната или културната стойност. А пък към преценката на другите съм най-малкото недоверчив: твърде много субективизъм има в нея. Свойствата на която и да е невидима и живееща части от секундата елементарна частица могат да бъдат определени по-точно и с по-голяма сигурност, отколкото на някой роман трилогия. Нуклеонът е такъв, какъвто е — независимо от мен; романът е такъв, какъвто го преценя. Един харесва на мен, друг на другиго, а колко струва някой шедьовър, щом и кучетата не го поглеждат?
Дори мнението ми да не беше такова, пак щях да стигна до това убеждение, седнал в каталожната зала на библиотеката. Би било смешно да взема сега да размишлявам върху това, как дървоядите или прахът ще разядат книгите, този хартиен склад на мисли, без оглед на това, благородна или бездарна книга унищожават. Още миналият век осъзна отчайващото размножаване на духовните карантини, наречени библиотеки: печатните книги се размножават много по-бързо от струпаната в тях мъдрост. Естествено, на века много му се искаше да почита книгата, очакваше морални резултати от писаното слово: вярваше, че от буквите човек ще стане по-добър. А когато се разбра, че въпреки всички усилия това не става, настъпи отчаяние. Докато епохата стигне до моето поколение, трябваше да признаем, че библиотеката е такъв вид информация, чието време постепенно отминава, тъй като повторенията в нея са твърде много и става все по-необхватна. Ала навикът ни кара да мушнем в джоб дори намерения на земята болт, ами ако потрябва някога, така че какво има да се чудя, че библиотеките с упорита последователност събират всяка хартийка, която се е сблъскала с печатарската боя.
(А какво да кажем сега за електронните библиотеки? :-) б. на Виктор от http://bezmonitor.com)
Седя в една огромна зала, която се състои само от полици, пълна е с чекмеджета, а в чекмеджетата — хиляди картончета. Докато търся в тях отговор на загадката как се сади зеле — няма страшно, иска се само търпение. Ако търся лек за това, как за известно време да забравя какво се е случило с мен — рано или късно ще намеря. Но какво могат да ми кажат тази зала, тези чекмеджета, тези картони, ако ги попитам, какво се случи с нас?