Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Бяха останали и неизвестно как попаднали вкъщи два броя на списание „Нюзуик“: единият с портрета на Иди Амин Дада33 на корицата, а другият със снимките на Троцки, Бухарин, Риков и други. Напряко на всяка физиономия бе напечатано с черни букви: MURDERED или SUICIDED… Неприятно изненадан откри, че в чекмеджето има цяла папка с „бял ТАСС“34 (съвършено секретно, за служебно ползване). Още Сашка Калитин беше довлякъл тази папка отнякъде преди повече от десет години. Бюлетинът не съдържаше нищо особено — всичко се знаеше вече или от слухове, или от чуждите радиостанции. Обаче можеше да възникне въпросът: а откъде имате тези материали, гражданино Красногоров? И тогава щеше да се наложи или да лъже, или да издаде Сашка. Сашка вече го нямаше и му беше все едно, но кой можеше да каже предварително докъде ще доведе следата и кой ще опере пешкира…

Оказа се, че е запазил и екземпляр от „Размишления за пресата, мирното съвместно съществуване и интелектуалната свобода“ на Сахаров35. Беше го получил за един ден, бързо го преписа на машина, размножи го в десет екземпляра, унищожи файла, екземплярите раздаде, а оригиналът така си остана у него и лежеше в папката „Документи на Епохата“.

Почувства пристъп на ледена паника при мисълта, че не всичко можеш да предвидиш, да запомниш и да пресметнеш. Купчината хартия в краката му му се стори зловеща клопка със скрита мина.

Едва виждайки редовете, прелисти поредния ръкопис. Не можа веднага да го познае. Името на автора липсваше. Заглавието бе странно: „… СВОЯТА ПАРТИЙНА ЛИНИЯ…“ — май беше нещо от Ленин. После се сети: това беше статията на Сашка Калитин за събитията на остров Дамански. И по-общо за културната революция в Китай. Помнеше, че бе добра статия. Впрочем напълно верноподаническа, но с някакъв особен привкус и никъде не искаха да я публикуват. А Сашка много искаше да пробие! Да си създаде име! Заради това бе готов почти на всичко. А може би и без „почти“. Виконта му каза в лицето жестоко, но точно: „Ти си готов да им лижеш задника, Алексей. Узрял си. Но не разбираш, че това е малко. Те обичат не просто да им лижеш задника, а да го правиш С УДОВОЛСТВИЕ!“ Горкият Сашка… Захвърли всичко тук и замина за Москва. Мяташе се там като риба на сухо, пиеше с разни гадове, подаде документи да бъде приет в партията, почти нищо не постигна и умря от пиене на трийсет и пет ненавършени години. (На пияна глава май бе претърпял катастрофа или го бяха убили по някакъв зверски начин — очевидно е бил обезобразен, защото го погребали в затворен ковчег.) Виконта го смяташе за най-талантливия между тях… Може би беше точно така. (Макар че понякога в него се проявяваше нещо неизразимо плебейско, някаква гадна утайка и тогава Виконта с погнуса му казваше: „Пропуските в твоето възпитание, братле, са съизмерими само с пропуските в твоето образование…“) Сега всичко това нямаше значение. Въпросът беше какво да прави със статията. Да я изгори? Не… На ви среден пръст. Нека стои. Статията си беше напълно партийна. Партията не осъди ли културната революция в Китай? Сашка Калитин също. И дори С УДОВОЛСТВИЕ… Откъде се появи това чувство на вина пред тях? Малко ли им е, че мълчим, гласуваме ЗА и послушно стърчим на шибаните им митинги. Защо искат и да ги обичаме? Никога няма да ги заобичаме и те го знаят много добре. Но упорито искат ние ДА СЕ ПРЕСТРУВАМЕ, че ги обичаме. Длъжни сме да се престуваме, че лижем задниците им, при това с удоволствие. Такива са правилата на тази интересна игра. Ако не ти харесва, избирай: на Изток или на Запад? И бъди благодарен, ако ти позволят да направиш този избор сам.