Синеокият варварин
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синеокият варварин». Краткое содержание книги:
— Предполагам, че си прав — отвърна с въздишка компютърът, а след това додаде самодоволно: — Помниш ли ме, големи човече?
— Невъзможно би било да те забравя — отговори сподавено Фалон, като търсеше с поглед андроида. Видя го да седи на един стол край свода за балкона. — Но този път намесата ти не е нужна, компютре. Аз искам само да говоря с Шанел.
— Чуйте го, моля ви — изсмя се Марта. — Така ли го наричат вече?
— В името на Звездите, Марта — обади се сънено от леглото младата жена. — Все пак опитвам да поспя.
— Съжалявам, но може би ще е по-добре да се събудиш. Имаш посетител… който не е посетител.
Играта на думи бе последвана от смях.
Ван’иър отдели поглед от Корт, за да го отмести към леглото в същия момент, в който Шанел се надигна и седна.
— Фалон?
Произнесе името му, преди да го бе видяла. Това отне цялото му раздразнение от нейните машинарии.
— Нужно ли беше да се обграждаш с телохранители?
— Майка ми реши така и както разбирам, е имало защо. Нямаш право да идваш тук, Фалон, особено посред нощ.
— Не можах да заспя. Искам само да поговорим, Шанел.
— Ако повярваш на това, Шани…
— Марта, мога да мисля и сама, благодаря — сопна се младата жена, прескочи фембеъра и седна на ръба на леглото. — Корт, малко повечко светлина няма да бъде излишна.
Андроидът донесе някаква кутия от гаалски камък, в резултат на което стаята блесна. Фалон разочаровано видя, че тялото на Шанел е скрито цялото в някакво спално облекло, което включваше дори и широки браки. Но с разпуснатите си в безпорядък златни коси тя отново го изпълни с желание и той откри, че не може да бъде, в едно помещение с нея, без да изпита нужда да се слеят.
— Нямам какво да ти кажа, Фалон Ван’иър. Нито пък ти би могъл да кажеш нещо, което да промени факта, че си воин, а ти знаеше, че не искам воин, какъвто и да е той. Ти ме измами, като не ми каза кой си.
— Ти не направи ли същото?
При това напомняне бузите й поруменяха и тя сведе очи.
— Щях да ти кажа коя съм, преди да си тръгна… ако нещата бяха протекли другояче. Но тъй като не оправдаха надеждите ми, нямаше смисъл да го правя.
— След като си имала намерение да ми кажеш, значи си била съгласна да те поискам от баща ти?
— Фалон, това вече няма значение.
— За мене има, жено — възкликна буйно младият мъж. — Което означава, че не си ме била избрала само за първия си път. Избрала си ме за твой другар в живота.
Думите му бяха самата истина. Отново я връхлетя разочарованието, което бе изпитала и по-рано същия ден при мисълта, че това нямаше да стане. А още щом го бе зърнала, я бяха обзели такива надежди. Защо му трябваше да разрушава всичко, като я нарани, а после да го погребе завинаги; оказа се, че е воин и дори още по-лошо, безкрайно по-лошо — че е воин-робовладелец.
Щом си спомни това, младата жена усети как разочарованието й се измества от гняв. Той се разгоря изненадващо бързо и я накара да се изправи и да тръгне към онзи, който го бе причинил. Този път не бягаше от сблъсъка, а го предизвикваше и бе толкова ядосана, че даже не си даваше сметка за това.
Спря пред него. Кехлибарените й очи искряха, цялото й тяло бе настръхнало от ярост.
— Какво значение има, че съм се надявала на нещо повече, на нещо постоянно, когато всичко, което ти си искал, е да ме направиш робиня? Робиня! Собственост без никакви права! — В този момент нуждата да го удари стана непреодолима и Шанел стовари и двата си юмрука в гърдите му. — Как можа, Фалон?
Той не направи опит да предотврати нападението. Изобщо не помръдна. Отвратена, тя си даде сметка, че никак не го е наранила, затова пък ръцете й запулсираха от болка. И тогава внезапно осъзна какво всъщност бе сторила. Ужасена, отстъпи назад.
Ван’иър забеляза само промяната в реакцията й.
— Какво има?
Ако не знаеше…
— Нищо.
Той сграбчи ръцете й и започна да масажира натъртените й длани.
— Ако опиташ отново да правиш така, жено, ще трябва да приложа подобаващо наказание.
Шанел издърпа длани и го изгледа негодуващо.
— Вече чух какво представлява твоята идея за подобаващо наказание. Но няма да ти позволя да правиш такова нещо… не и с мен. И защо ще го правиш? Дори да заявиш, че съм ти причинила болка, няма да го повярвам.
— Ти причини болка на себе си. А такова нещо няма да допусна.
Младата жена го изгледа невярващо.
— Но затова пък ще ме напляскаш, нали? Мислиш ли, че няма да ме боли?
— Малко неудобство, благодарение на което се предотвратява нещо по-лошо. Би ми било много мъчно да го направя, но щом се налага да ти бъде даден урок…