Бунтът

— Ударила си се? Да отида да повикам Гуен?

— О, не! Ако може само за малко да поседна… — Изпърха с вежди и като награда Кол я отнесе до един стол. Отне му само шест крачки, но никога не се бе чувствал повече мъж.

— Малко си бледа. Глътка вода ще ти дойде добре.

Той излетя от стаята, преди да бе успяла да измисли как да го задържи.

— Много ли те боли? — Серина вече бе коленичила до нея. — О, Меги, няма да е честно да не можеш да танцуваш утре.

— Ще танцувам. И ще танцувам с Кол.

— Ами ако си си навехнала глезена…

— Нищо ми няма на глезена. Не ставай глупава. — За да го докаже, Меги скочи и със смях направи бърза танцова стъпка.

— Маргарет Макдоналд, ти си го излъгала!

— Няма такова нещо. — Тя отново седна и старателно нагласи диплите на полата си. — Той реши, че съм се ударила, аз никога не съм го казвала. О, Рина, как ми е косата? Сигурно на нищо не прилича.

— Ти нарочно падна.

— Да. — Лицето на Меги светеше тържествуващо. — И се получи.

Отвратена, Серина седна на пети.

— Това е само номер, при това унизителен.

— Това не е номер, или поне е само малък номер и в него няма нищо унизително. — Меги докосна с ръка лицето си, където я бе убола брадата на Кол. — Това беше просто начин да го накарам да има чувството, че трябва да се грижи за мен. Нали разбираш, един мъж не се влюбва в жена, която е яка като вол. Ако му е добре да мисли, че съм малко безпомощна и крехка, какво лошо има в това?

Серина се замисли и си спомни как Бригъм бе извадил меч, когато бе решил, че е нападната. Ако се бе държала малко… Малко по-безпомощно… Тръсна глава и си каза, че това е за Меги, не за нея.

— Сигурно нищо.

— Когато един мъж е срамежлив, има нужда малко да го побутнеш. Ето го, връща се. — Хвана ръцете на Серина и ги стисна. — Би ли ни оставила за малко сами?

— Ще ви оставя, но… Почти ми изглежда, че Кол няма изход.

Меги се усмихна:

— Надявам се.

— Ето. — Кол коленичи до нея и й поднесе чашата. — Пийни малко.

— Може би ще отида да доведа Гуен — съобщи Серина и се надигна. Нито Меги, нито Кол й обърнаха внимание.

— А може би няма — измърмори тя и ги остави.

Кол взе ръката на Меги. Изглеждаше толкова мека, толкова мъничка. Чувстваше се като мечка, надвесена над кошута.

— Много ли те боли, Меги?

— Не, нищо ми няма. — Тя го погледна изпод ресници и с изненада откри, че я бе обзела същата нерешителност и срамежливост. — Няма нужда да се безпокоиш.

Напомняше му на красивите порцеланови кукли, които бе виждал в Италия. Желанието да я докосне бе толкова силно, колкото и страхът да не я нарани.

— Страхувах се, че няма да те хвана достатъчно бързо.

— Аз също. — Дръзко сложи ръката си в неговата. — Помниш ли как преди много години паднах в гората и си скъсах роклята?

— Да. — Той преглътна. — А аз ти се присмях. Сигурно си ме мразела.

— Не, аз никога не мога да те мразя. — Пръстите й се вплетоха в неговите. — Сигурно съм била ужасно досадна. — Събра всичкия си кураж и го погледна. — Още ли съм досадна?