Патриотични игри

Замислен, Уоткинс се намръщи.

— Мисля, че са малко повече от четири години. Сякаш беше миналата седмица. Но липсва блясъкът, който човек може да очаква. Аз най-вече нося кутията с пощата и се опитвам да се крия по ъглите.

Райън се усмихна. Можеше да разбере това.

— Глупости — възпротиви се Чарлстон. — Един от най-добрите мозъци в министерството. Иначе изобщо нямаше да те държат тук.

Уоткинс направи смутен жест.

— Доста съм зает с тази работа.

— Така трябва да е — отбеляза Холмс. — Не съм те виждал в тенисклуба от месеци.

— Доктор Райън, персоналът в двореца ме помоли да ви предам благодарността им за направеното от вас. — Продължи да говори още няколко секунди.

Уоткинс беше с около два сантиметра по-висок от Райън и наближаваше четиридесетте. Прилежно подстриганата му коса сивееше отстрани и кожата му беше бледа като на човек, който рядко излиза на слънце. Изглеждаше като дипломат. Усмивката му беше така безупречна, сякаш я е репетирал пред огледало. Това беше усмивка, която може да означава всичко. Или по-скоро нищо. Но в сините очи се четеше интерес. И както се случваше много пъти през последните седмици, този човек се опитваше да реши от какво тесто е направен доктор Джон Патрик Райън. Обектът на тези наблюдения започваше да се уморява от всичко това, но нямаше възможност да направи кой знае какво.

— Джеф е експерт по положението в Северна Ирландия — каза Холмс.

— Никой не е експерт — отговори Уоткинс и поклати глава. — Аз бях там в началото, през 1969 година. Тогава носех униформа, младши офицер с…е, това няма значение, нали? Как според вас трябва да решим този въпрос, доктор Райън?

— Хората ми задават този въпрос от три седмици, мистър Уоткинс. Как, по дяволите, мога да зная?

— Още ли търсиш идеи, Джеф? — попита Холмс.

— Добрата идея се крие някъде навън — отговори Уоткинс, като не откъсваше поглед от Райън.

— Не е у мен — каза Джек. — А ако изобщо е у някого, как мислите, че ще познаете кой е? Аз преподавам история, но не я създавам, не забравяйте това.

— Просто преподавател по история — и тези двамата тук се нахвърлиха върху вас?

— Искаме да разберем дали наистина Райън работи за ЦРУ, както пише по вестниците — обади се Чарлстон.

Джек разбра. Уотсън нямаше достъп до всичко и не трябваше да знае за миналите му връзки с управлението — не че не би могъл да си направи заключение сам. Но въпреки всичко правилата са си правила. „Затова отхвърлих предложението на Гриър — спомни си той. — Всичките тези идиотски правила. Човек не може да разговаря с никого за това или онова, дори и с жена си. Сигурност, сигурност, сигурност… Глупости! Разбира се, някои неща трябва да си останат тайна, но ако никой не ги вижда, как може те да бъдат използвани — а и каква полза от тайна, която не може да се използва?“