Сълзата на боговете
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: the riftwar legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сълзата на боговете». Краткое содержание книги:
Дързък пиратски абордаж в открито море е само началото на атака с безпрецедентни мащаби от страна на силите на злото. Но неочакваното нападение срещу кораб, принадлежащ на Храма на Ишап, се проваля и плячката, която трябва да бъде заграбена — Сълзата на боговете — потъва на дъното на Горчиво море. Изчезва един могъщ талисман — единственият, чрез който се осъществява връзката между жреците и боговете…
Елате в обсаденото владение на чудесата и магиите — където войната е едно вечно наследство; където кръвта се лее в реките и напоява земята…
Та почна чевръсто да размества плочките. Джеймс я гледаше смаяно — за човек като него, свикнал от малък да разгадава всякакви ключалки и клопки, всичко това бе ново и невероятно интересно. Скоро си обясни и припряността й — оставени за повече от няколко секунди без промяна, плочките бързо се връщаха към първоначалната си подредба. Колкото по-близо беше Яжара до края на мозайката, толкова по-бързо се налагаше да действа.
Сега вече пръстите й се движеха с невероятна скорост, а върху капака се оформяше изображение на плаващ в морето кораб. Изведнъж се чу отчетливо изщракване и капакът отскочи.
В кутията имаше малък свитък. Джеймс бръкна, извади го, погледна го и въздъхна:
— И този не мога да го разчета. Яжара го взе и го огледа.
— Това вече със сигурност е заклинание за изваждане на потънали кораби!
— И как по-точно действа?
Яжара продължаваше да плъзга поглед по редовете.
— Невероятно! — възкликна тя. — С този свитък и още няколко дреболии само един член на гилдията може да извади цял потънал кораб!
— И кое е невероятното?
— Гилдии от рода на Мореходната, които използват приложни магии, обикновено прибягват до сравнително прости заклинания, които се предават от поколение на поколение и се прилагат едновременно от неколцина членове. Авторът на това заклинание знае доста повече за магията от някой обикновен член на гилдия. — Тя помълча и добави: — Едва ли Кендарик се е досещал, че е магьосник от Нисшия път!
— В такъв случай това заклинание е струвало цяло състояние за гилдията!
— Без съмнение — съгласи се Яжара. — Всеки магьосник от Нисшия път би могъл да го прилага без особени усилия. Предполагам обаче, че само Кендарик е имал достъп до него.
— В такъв случай трябва да открием Кендарик. Скрий това. — Той й посочи свитъка, след това се обърна и излезе. Яжара прибра свитъка в една кесия на колана си и го последва.
Джеймс спря при трупа на Нощния ястреб и нареди на стражника:
— Дръж го под око. Ако се размърда, незабавно прати да ме извикат. А сега — обърна се той към Яжара — да идем да огледаме онази уличка.
— „Ако се размърда?“ — повтори Яжара, докато слизаха по стълбището.
— Не знаеш ли? — засмя се той. — Нощните ястреби имат отвратителния навик да възкръсват.
Заобиколиха къщата и видяха, че зад нея започва тясна тъмна уличка. Макар да бе още предобед, тук цареше сумрак, а сенките бяха достатъчно тъмни, та в тях да се притаят десетки противници. Джеймс машинално постави ръка върху дръжката на рапирата. Яжара стисна по-здраво тоягата.
Стигнаха до мястото, където бе скочил магьосникът.
— Трябва да е паднал тук — каза Джеймс, — а после се е затичал натам. — Той кимна в посоката, от която бяха дошли. — Почти съм сигурен, че другият край е задънен.
— Ами да, стигнал е пресечката и е продължил със спокойна крачка, като най-обикновен гражданин.
Джеймс кимна.
— Ето защо обичам градовете и мразя пущинаците. Тук можеш да се скриеш навсякъде.
— Мнозина от сънародниците ми не биха се съгласили с теб. Те знаят как да се крият в пустинята.
Стигнаха до купчина полуизгнили сандъци и Джеймс вдигна най-горния. Вонята, която ги лъхна, накара Яжара да отстъпи назад. Долу имаше мръсно одеяло, остатъци от полуразвалена храна и разни лични вещи — вълнена шапка, строшен гребен, лекьосано наметало.
— Стопанинът не е вкъщи — засмя се Джеймс и се огледа. — Стария Том е излязъл на просия или джебчийство. Няма да се върне преди мръкване.
— Не мога да повярвам, че има хора, които живеят така.
— Не е толкова трудно, след като свикнеш. Да вървим.
— Къде?
— Връщаме се в двореца. Ще си починем и ще наминем тук довечера. Трябва да си побъбрим с Том — струва ми се, че е станал свидетел на нещо важно. Нещо, за което някой не желае да се говори. Ако открием какво е, може би ще вникнем в тази странна история.
— Ясно е обаче, че някой не иска да изваждаме онзи кораб.
— Така е. И докато Уилям е по петите на Мечището, някой друг е организирал убийството на Майстора на гилдията, а сега ще потърси сметка и на този нещастен просяк.
— Гадника? — попита Яжара.
— Така предполагам — кимна Джеймс. — Хайде, да се връщаме в двореца и да съберем малко силици.
Уилям забеляза, че по пътя към тях препуска самотен ездач, и даде знак на патрула да спре. Намираха се на по-малко от час път от града и следваха знаците, оставени от двама кралски Следотърсачи. Ездачът дръпна юздите и отдаде чест. Беше Марик, един от Следотърсачите.