Птици, животни и роднини

— Платила съм за тях! — запъхтяна обясни Пру. Те имат право да пътуват в метрото на равни начала с вас.

— Дявол да го вземе — обади се друг човек. — Много бързам, пуснете ме да мина!

— Малки негодници! — шеговито подвикна леля Фан. — На тая възраст са много палавички.

— Я всеки от нас да вземе по едно кученце! — предложи мама, обезпокоена от негодуванието на тълпата.

В този момент леля Фан стъпи заднишком на първото стъпало на ескалатора, подхлъзна се и падна в камара от туид, като повлече квичащите кученца със себе си.

— Благодаря на господа — каза мъжът с бомбето. — Може би сега можем да слезем с ескалатора.

Пру стоеше при входа на ескалатора и се взираше надолу. Леля Фан, стигнала до средата, не беше в състояние да се изправи под тежестта на струпаните отгоре й кученца.

— Мамо, мамо, зле ли ти е? — изкрещя Пру.

— Сигурно не, мила — утеши я мама.

— Малки негодници! — немощно се обади леля Фан, носейки се надолу.

— След като вече кучетата ви заминаха, госпожо — попита човекът с бомбето, — възможно ли е ние също да използваме съоръженията на тази станция?

Пру се обърна настръхнала за битка, но Марго и мама я сграбчиха и поеха надолу по ескалатора към ритмично надигащата се купчина от туид, бедлингтънски териери и леля Фан.

Вдигнахме я, изтупахме прахта от туида и размотахме кученцата. Тръгнахме по перона. Сега кученцата представляваха подходяща тема за афиш на RSPCA25. Дори и в най-добрата си форма бедлингтъните никога не правят добро впечатление, но в критични моменти имат вид на най-жестоко малтретирани кучета. Те издаваха пронизителни скимтящи звуци, трепереха и от време на време приклякаха с разтворени крака, за да украсят перона с крайния резултат на своя страх.

— Горките мънички създания — съчувствено се обади една дебела жена. — Срамота е такова отношение към животните!

— А! Чухте ли я? — каза войнствено Пру. — Иска ми се да й дам добър урок!

За щастие в този момент метрото пристигна с рев, изтласквайки струя горещ въздух, и привлече вниманието на всички. Кученцата изведнъж се оживиха. Докато преди минута трепереха и скимтяха като умиращи от глад агънца, сега те се понесоха на долу по перона като впряг ескимоски кучета, повличайки леля Фан подире си. Хукнахме след тях, а Пру изпищя:

— Мамо, мамо, върни се!

Тя беше забравила метода на леля Фан за водене на кучета: Никога не тегли каишката, защото може да им нараниш вратовете. Според този нов метод леля Фан препускаше в галоп по перона, а бедлингтънските териери се носеха пред нея. Най-накрая я спряхме и обуздахме кученцата, но точно тогава вратите на вагоните се затвориха със самодоволно свистене. И така, трябваше да чакаме следващия влак сред стадо от бедлингтънски териери. Щом ги вкарахме във вагона, настроението им изведнъж се оправи. Те с увлечение се боричкаха, ръмжаха и тичаха. Увиваха каишките си около краката на хората, а едно от тях, в изблик на добро настроение, подскочи и разкъса вестник „Таймс“ в ръцете на един мъж, който имаше вид на директор на Английската банка.