Птици, животни и роднини

— Е, нямам никакви сили да споря повече — рече мама. — Смятам, че поне няма да има вреда.

Марго седна на един стол, като придържаше към лицето си големи къдрави зелеви листа, които мама грижливо върза на главата й с червена връв. Марго заприлича на някаква странна зеленчукова мумия.

— Това е най-примитивно езичество — възмути се Пру.

— Глупости, Пру, ти съвсем излишно вдигаш голям шум за дреболии — изфъфли Марго с приглушен от зелевите листа глас.

— Понякога се питам — каза мама, като връзваше последния възел, — дали семейството ми е с ума си.

— Марго на бал с маски ли отива? — попита леля Фан, която бе наблюдавала процедурата с интерес.

— Не, мамо — изрева Пру, — това е за пъпките й!

Марго стана и пипнешком отиде до вратата.

— Аз си лягам.

— Ако срещнеш някого на площадката, ще го изплашиш до смърт — каза Пру.

— Приятно прекарване! — извика леля Фан. — Не закъснявай. Знам ви аз вас младите.

След като Марго си отиде, Пру се обърна към мама:

— Нали виждаш, мила Луиз? Не преувеличих. Оная жена й влияе зле. Марго се държи като побъркана.

— Е — каза мама, чийто принцип в живота бе винаги да защищава децата си, независимо дали са на погрешен път, или не, — мисля, че тя постъпва малко неразумно.

— Неразумно! Зелеви листа по цялото й лице! Никога не прави друго, освен това, което тоя Моуейк й казва! Това е болестно състояние.

— Никак няма да се изненадам, ако спечели първата награда! — леля Фан се усмихна лукаво. — Сигурно никой друг няма да е маскиран като зелка.

Доста време спорът се разгаряше и затихваше, съпроводен от спомените на леля Фан за балове с маски в Индия. Накрая Пру и леля Фан се прибраха, а мама и аз се приготвихме за лягане.

— Понякога си мисля — каза мама, като се зави и изгаси нощната лампа, — понякога си мисля, че съм единственият нормален човек в семейството.

На сутринта решихме да отидем на пазар, понеже много неща, които мама искаше да си набави, не можеха да се намерят в Корфу. Пру се възхити от този план, защото пътьом щяла да остави бедлингтънските териери при новия им собственик.

И така, в девет часа се срещнахме на тротоара пред Балаклава Маншън. Вероятно сме били доста любопитна гледка за минувачите. Леля Фан, навярно в чест на нашето гостуване, си беше сложила феерична шапка с голямо перо. Стоеше на тротоара, обвита като майско дърво23 в каишките на осем бедлингтънски териера, които лудуваха, бореха се и пикаеха около нея.

— Май че е по-добре да вземем такси — каза мама, като гледаше с безпокойство подскачащите кученца.

— А, не, Луиз — отвърна Пру. — Много е скъпо! Може да вземем метрото.

— С всичките кученца ли? — попита колебливо мама.

— Да, мила. Мама е свикнала да се справя с тях.

Трябваше да отвържем леля Фан, която бе така усукана с каишките, че не можеше да мръдне, и след това тръгнахме към станцията на метрото.