Аз съм номер четири

След филма изпращам Сара до колата. Оставаме за момент, усмихвайки се един на друг, после се целуваме за лека нощ. Целувката е бавна, а в ръцете си нежно държа нейните.

— До утре — казва тя и стиска ръцете ми.

Влиза в колата, а аз вървя до края на алеята и я гледам как се отдалечава. Оставам там, докато задните светлини не изчезнат, а когато това става, ме обзема чувство на страх, защото си припомням думите на Анри от първия ми учебен ден: „Само имай предвид, че може да ни се наложи да тръгнем по всяко време“. Прав е и го знам, но никога не съм изпитвал подобни чувства към някого. Сякаш се нося по въздуха, когато сме заедно, и се ужасявам от моментите, в които сме разделени, както например сега, независимо че прекарах последните два часа с нея. Сара придава смисъл на нашето бягане и криене, смисъл, който надхвърля самото оцеляване. Смисъл, заради който си заслужава да победиш. А от самата идея, че може би застрашавам живота й, задето съм с нея, направо ме побиват тръпки.

Връщам се обратно вътре, а Анри е донесъл Лориенския сандък от спалнята си и го е сложил върху кухненската маса.

— Наистина ли? — питам.

Той кимва.

— Тук вътре има нещо, което от години искам да ти покажа.

Нямам търпение да видя какво друго има в този сандък. Отваряме заедно ключалката и той повдига капака така, че да не мога да надзърна вътре. Изважда кадифена торбичка, затваря сандъка и отново го заключва.

— Тези не са част от завета ти, но ги мушнах вътре последния път, когато отворихме сандъка, заради лошото ми предчувствие. Ако могадорианците ни хванат, никога няма да могат да го отворят — казва той и посочва към сандъка.

— И какво има в торбичката?

— Слънчевата система — казва той.

— Ако не са част от завета ми, тогава защо не си ми ги показвал досега?

— Защото трябва да развиеш завета си, за да ги активираш.

Маха всичко от масата и сяда от другата й страна с торбичката в скута. Усмихва се, усещайки ентусиазма ми. После пъха ръка в торбичката и изважда седем стъклени сфери с различна големина. Взема ги в шепи, доближава ги до лицето си и духва върху им. В тях затрептяват малки светлинки. Той ги хвърля във въздуха и изведнъж те се съживяват, подредени в пространството над масата. Стъклените топки са точно копие на нашата Слънчева система. Най-голямата от тях е с размера на портокал — слънцето на Лориен — и тя виси по средата и излъчва светлина колкото една крушка, но същевременно изглежда като самодостатъчна сфера от лава. Другите топки кръжат около нея. По-близките до слънцето се движат много по-бързо, докато тези, които са най-далече, сякаш се тътрят едва-едва. Всички те се въртят — дни, започващи и свършващи свръхскоростно. Четвъртото кълбо от слънцето нататък е Лориен. Гледаме го как се движи, гледаме как повърхността му започва да се оформя. Голямо е колкото топка за тенис. Очевидно копието не е с реален мащаб, защото Лориен всъщност е много по-малка от слънцето ни.