Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
Делийски пъхна ръце в джобовете на панталона.
— Нямам приятели сред управниците в града. Ако настояваш, ще свърша тази работа сам.
— Ти си истинско съкровище, лейтенант… — Найла се усмихна сдържано и забърза по калдъръма надолу. Делийски постоя няколко секунди в средата на пътеката, след това се спусна стремглаво към реното.
Красавицата беше умна. Но не толкова, че да заблуди старо куче като него. Какво се опитваше да го убеди? Че само тя и никой друг влиза в онази стая? Той завъртя ключа. Предницата на автомобила се надигна и машината заизкачва върха.
Делийски задържа дъха в гърдите си. От площадчето пред Кънчовото кафене селото се виждаше като на длан. Оттам щеше да се убеди дали госпожица Фурера действително щеше да скочи в автобуса. Или щеше да кривне по някоя от пътеките, които водят в планината.
Реното спря пред кафенето и Герасим Делийски чу олелията, която долетя отвътре. Но точно в този миг пиянските свади на безделниците бяха най-малката му грижа. Вълнуваше го единствено да не изпусне гълъбицата от погледа си.
Автобусът се зададе, направи пълен кръг и спря пред навеса. Найла Фурера изчака слизащите да освободят входа и сложи изящния си крак върху стъпалото. Делийски я видя да потъва във вътрешността.
Добре! Красавицата спечели първия рунд. Но двубоят едва сега започваше. Лейтенантът се заслуша във виковете, които долитаха от сумрачната, воняща на вкисната бира изба. Нямаше намерение да си губи времето с пиянски раздори. Чакаха го много по-важни задачи.
Той скочи в реното и се спусна към черквата. Вече втори ден поп Недялко се криеше като подплашено псе. Какво знаеше тази стара лисица? Кого криеше? И защо?
Автомобилът се заклати по улицата, която отвеждаше към храма. Вратата на двора беше заключена. На желязната решетка висеше новичък катинар.
Той стъпи върху камъка пред входа и надникна над тухлената ограда.
— Бабо попадийо, кажи на поп Недялко да излезе! — Твърдостта в гласа му стресна възрастната жена. Тя се надигна от лехата с тиквите, взря се във физиономията, която надничаше над тухлите, след това отвърна благо:
— Няма го, синко. Отиде в града. Тръгна рано, да не го хване жегата.
Делийски скочи на земята. Още един в града. Какво се бяха залетели всички натам? Като мухи, кръжащи над питата с мед. Може би Найла беше права. Тук човек само си губи времето.
Полицаят се отпусна зад волана. Мотористът беше потънал вдън земя. Бе прелетял из селото, без да оставя следи. Освен ако… не беше още там. В стаята на втория етаж.
Лейтенантът разтри слепоочията си. Съществуваше резервен вариант, до който вероятно щеше да се наложи да прибегне. Той зави по улицата към кръчмата. Веднъж седмично свекървата на стрина Вева, старата Марковица, проникваше в крепостта на Найла, за да избърше праха и измие калните стъпки по пода. Правеше го срещу шепа жълти стотинки, но докторицата беше доволна, че не трябва сама да върши тази работа.
Делийски остави колата под върбата на площада и закрачи към входа на кръчмата. Найла не му беше необходима. Сам щеше да узнае онова, което го интересуваше.
Той блъсна вратата и прекоси влажното сумрачно помещение. Може би старата Марковица стискаше не само ключа, но и част от загадката на стаята на втория етаж.
Лейтенантът подпря лакът върху мокрия тезгях и потропа нетърпеливо с пръсти върху дървото. Огледа се и в следващия миг разбра, че срещата с Марковица ще трябва да почака…
52
Съдът на копачите беше страховито инцидентно сборище, което се провеждаше под открито небе и без ясно установени правила. Това, последното, караше кожата на Дарко да настръхва от ужас, защото не знаеше на какви закони е подвластен моралът на иманярите. Ако изобщо мъжагите наоколо бяха прочутата шайка иманяри. И ако изобщо в живота им съществуваше морал.
Младежът извърна бавно глава. Негодникът Рочели стърчеше на три крачки от него, с увиснали рамене и разбит нос. Гледаше тъпо в земята и по всичко личеше, че му е все едно какво ще последва. Самият Дарко не знаеше дали да се моли Гаврил да се появи по-скоро или е по-добре баща му да остане в неведение относно случката в гората. Доколкото можеше да отгатне по мрачните физиономии на съдниците, хората с лопатите не изглеждаха склонни да проявят съчувствие. Бяха недоволни, че сбиването на хлапаците ги откъсва от целта. Освен това, изглеждаха сърдити, задето се налагаше да раздават правосъдие.
Дарко подсмръкна и избърса нос с ръкава. Мъжът, който едва не строши костта на ръката му, гледаше смразяващо виновниците. Младият Герев така и не проумяваше защо този здравеняк отърва нищожеството Рочели от желязната хватка, в която стоеше заклещен.