Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
Той измъкна отново цигарата. Къде ли Гаврил бе завлякъл чужденеца? И за какво, по дяволите, му беше необходим на Герев онзи нехранимайко?
Делийски се вторачи отново в прозореца. Теориите на усойницата Гълъбина за тайни заговори бяха плод на неутолимата й жажда за отмъщение. Тази жена беше непоколебима в желанието си да получи онова, към което от години така отчаяно се стремеше.
Лейтенантът захапа с настървение долната устна. Ако отмъщението действително беше ястие, на което човек би могъл да се наслади единствено когато е поднесено студено, то госпожица Гъдева бе чакала твърде дълго. Ако се помотае още малко, рискуваше да не усети изобщо вкуса му.
Той се усмихна горчиво. Не биваше да разрешава на психоложката да му оказва натиск. Да направлява мислите му. Да пречупва волята му. Трябваше да запази здравия разум. Чистия поглед. И точната преценка за нещата.
Зад гърба му изскърца врата. Делийски трепна и се обърна. В първия миг помисли, че има халюцинации. Примига невярващо и се изправи рязко.
— Мислех, че си в града…
— И аз така мислех… Че си в града… Всъщност, не трябва ли да си там? — Найла го изгледа предизвикателно. Делийски присви очи. Това момиче започваше да се държи прекалено дръзко. Изпробваше търпението му. Поставяше на изпитание добрите му обноски.
Докторката не дочака отговора и обясни безизразно:
— Изпуснах автобуса в осем. Ще се опитам да хвана този в десет. — Тя закопча късото сако и спря в края на алеята.
— Случило ли се е нещо?
Делийски приближи и застана на крачка от нея.
— Нищо. С изключение на това, че си имала посещение…
— Всеки ден имам десетки посещения. Ако си забравил, това ми е работата…
Изведнъж мъглата в главата на полицая започна да се разпръсква. Някой от иманярите беше пострадал. И се нуждаеше спешно от помощ. Затова непознатият летеше като луд. Лейтенантът една сдържа усмивката си.
Гълъбчето Найла се готвеше да излети в гората. Ако самият той проявеше достатъчно ловкост, красавицата съвсем скоро щеше да го отведе в пещерата на разбойниците.
— Ще те откарам до спирката… — Делийски измъкна от джоба ключа от колата.
— Не си прави този труд. След три минути съм там. Освен ако… не искаш да се увериш, че ще се кача в автобуса…
Делийски се засмя.
— Нямам основание да се съмнявам в искреността ти…
Той доближи на смущаващо разстояние.
— Знаеш ли кое е най-хубавото?
Найла издържа погледа му.
— Че нямаш представа колко ти вярвам…
— Още по-хубавото е, че ти, лейтенант, нямаш представа колко си губиш времето, като се въртиш наоколо. — Найла придърпа късото сако и пристъпи напред. Телата им почти се докоснаха.
— Заблудата те води постоянно при мен, а твоята компания, лейтенант, ми доставя огромно удоволствие… — Найла погледна часовника и тръсна глава. — Ако не побързам, ще се наложи да гоня автобуса в два. А не искам денят да отива по дяволите. Всъщност… — тя присви очи. — … не е ли по-удобно да ме хвърлиш в града?
Делийски облиза устни. Не бяха минали и два часа от първата им среща, а красавицата отново се опитваше да го отстрани от мястото на събитията.
— Какво иска онзи с мотора от теб? — Дружелюбността в погледа на полицая изчезна. Топлината в гласа му се стопи. Найла сбръчка изрисуваните си вежди.
— Не водя отчет кой от селяните пристига с мотор, кой на кон и кой с каруца…
Делийски протегна ръка и стисна лакътя й.
— Не си играй с огъня, момиче! Знаеш, че имам слабост към теб, но в живота следвам един непоклатим принцип: Не разрешавам чувствата да пречат на работата ми.
Найла издърпа лакътя си и впери студения си тъмен поглед в суровото лице на полицая.
— Откакто се помня, се ръководя от същия принцип, лейтенант. Тъкмо затова с теб толкова си приличаме… — Тя издърпа вратата на градината. — А сега ме остави да си свърша работата! — Найла прекрачи прага и извърна глава.
— Между другото… таванът в стаята на втория етаж тече. По стените е плъзнал мухъл. Проветрявам по няколко пъти на ден, но чернилката пълзи като проказа. — Тя облиза устни. — Не е лошо да кажеш на твоите приятелчета в града да изпратят майстор. Трябва да се сменят керемидите и… да се измаже навсякъде. — Докторката се завъртя на пети.
— Както знаеш, вече нямаме кмет. Пък и да имахме… — Тя повдигна рамене. — … все същата работа.