Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Отец Анхел ставаше от масата, когато от камбанарията зазвучаха осемте удара. Той угаси светлината на двора, пусна резето и се прекръсти над молитвеника: „В името на бога.“ В някакъв далечен двор изкрещя алкараван. Задрямала в хладния коридор до клетките, покрити с тъмни парчета плат, вдовицата Асис чу втория камбанен звън и попита, без да отваря очи: „Роберто върна ли се?“ Една прислужница, приклекнала на прага, отвърна, че си е легнал още в седем часа. Малко преди това Нора де Хакоб бе намалила радиото и се наслаждаваше на леката музика, която сякаш идеше от някое много чисто и уютно място. Един глас, прекалено далечен, за да изглежда действителен, извика някакво име от хоризонта и кучетата се разлаяха.
Зъболекарят не бе чул новините докрай. Като си спомни, че Анхела решава някаква кръстословица под крушката на двора, той й нареди, без да я погледне: „Затвори вратника и иди я довърши в стаята.“ Жена му се стресна и се събуди.
Роберто Асис, който наистина си бе легнал в седем, стана, за да погледне площада през полуотворения прозорец, но видя само мрачните бадемови дървета и последната светлина, която угасваше на балкона на вдовицата Монтиел. Жена му запали нощната лампа и с приглушен шепот го накара да си легне. Някакво скитащо псе продължи да лае и след петия камбанен звън.
В горещата стая, претъпкана с празни кутии и празни шишета, дон Лало Москоте хъркаше с вестник върху корема и вдигнати на челото очила. Парализираната му съпруга, разтърсена от спомена за други такива нощи, пъдеше комарите с парцал, докато броеше наум ударите на часовника. След далечните викове, кучешкия лай и предпазливите притичвания започваше тишината.
— Гледай да има корамин — напомняше доктор Хиралдо на жена си, която, преди да си легне, подреждаше лекарства за първа помощ в лекарската му чанта. Двамата мислеха за вдовицата Монтиел, вдървена като мъртвец след последната доза луминал.
Само дон Сабас, след дълъг разговор с господин Кармичаел, бе изгубил представа за времето. Още седеше в кабинета и мереше на кантара закуската си за следващия ден, когато прозвуча седмата камбана и жена му излезе от спалнята с разрошена коса. Реката спря. „В една такава нощ“ — прошепна някой в тъмното точно в мига, когато прозвуча осмият звън — дълбок, безвъзвратен, и нещо, което петнадесет минути преди това бе започнало да пращи, угасна.
Доктор Хиралдо затвори книгата, докато звучеше тръбата за комендантския час. Жена му сложи чантата върху нощната масичка, легна си с лице към стената и угаси своята лампа. Лекарят отвори книгата, но не се зачете. И двамата дишаха отмерено, сами в едно село, което напрегнатата тишина бе смалила до размерите на спалнята.
— Какво мислиш?
— Нищо — отвърна лекарят.
Не можа да се съсредоточи чак до единадесет часа, когато се върна на същата страница, до която беше стигнал, когато удари осем часът. Прегъна ъгълчето на листа и сложи книгата на масичката. Жена му спеше. По-рано двамата будуваха до сутринта, като се мъчеха да определят мястото и причините за гърмежите. Няколко пъти шумът от ботушите и оръжието стигаше до вратата на къщата и двамата чакаха седнали в леглото дъжда от куршуми, който трябваше да разбие вратата. Много нощи, когато вече се бяха научили да различават многобройните отсенки на ужаса, те лежаха будни, облегнали глави на възглавниците, пълни с нераздадени нелегални позиви. Една сутрин чуха пред вратата на кабинета същите предпазливи приготовления, които обикновено предхождат серенадите, после уморения глас на кмета: „Там не. Тоя не се бърка в нищо.“ Доктор Хиралдо угаси лампата и се опита да заспи.
Дъждът заръмя след полунощ. Бръснарят и още един от мобилизираните, поставени на пост на ъгъла на пристанището, напуснаха мястото си и отидоха да се скрият под стряхата на магазина на господин Бенхамин. Бръснарят запали цигара и разгледа пушката на светлината на клечката. Беше нова.
— Мейд ин уса4 — каза той.
Другарят му запали няколко клечки, за да види марката на своята карабина, но не можа да я открие. От стряхата падна капка върху приклада на пушката и предизвика глух гърмеж. „Ама че странна работа — измърмори другият и я обърса с ръка. — Седим тук, всеки с пушка в ръка, и се мокрим на дъжда.“ В тъмното село се долавяше само шумът от дъжда под стряхата.
— Деветима сме — каза бръснарят. — Те са седем, като броим и кмета, но трима са затворени в казармата.
— Преди малко си мислех същото — каза другият.
Батерийката на кмета грубо ги освети — свити край стената и мъчейки се да предпазят оръжието от капките, които избухваха като сачми върху обувките им. Познаха го, когато угаси фенерчето и се пъхна под стряхата. Носеше военна мушама и преметната на ремък ръчна картечница. Придружаваше го един полицай. Като погледна часовника, който носеше на дясната си ръка, кметът нареди на полицая:
4
USA — САЩ. — Б.пр.