ФОР

– Представа нямам защо е така – отговарям с възможно най-студения глас, на който съм способен. – Не ми е в характера да се сближавам с Аскети.

Тя не реагира по очаквания от мен начин – с изненада, гняв или страх. Вместо това просто се разсмива.

– Малцина го правят напоследък. Не го приемам лично.

И да ме е разпознала, не изглежда нетърпелива да го сподели. Опитвам се да се поотпусна.

– Е, оставям ви насаме.

+ + +

Върху екрана ми се сменят кадрите от охранителните камери, прескачащи от фоайето на Цитаделата към входа за послушници на Безстрашните. Около дупката се събира тълпа и се катери нагоре-надолу – предполагам, че тестват мрежата.

– Не си на Деня за свиждане? – Моят началник Гус застава до рамото ми и си сръбва от чаша кафе. Не е особено стар, но има плешивина на темето си. Поддържа останалата си коса къса, дори по-къса от моята. Меката част на ушите му е разтеглена от обемисти дискове. – Не очаквах да те видя преди края на инициацията.

– Реших, че и аз мога да свърша някаква полезна работа.

На екрана ми всички изпълзяват от дупката и застават отстрани, като опират гърбове в една от сградите. Някаква тъмна фигура се устремява към ръба на покрива високо горе, притичва няколко крачки и скача. Стомахът ми се свива така, сякаш аз съм този, който пада, а фигурата изчезва под настилката. Никога няма да свикна да гледам това.

– Изглежда, че си прекарват хубаво – обажда се Гус и отново отпива от кафето си. – Е, винаги си добре дошъл на работа и извън график, но не е престъпление човек и да се забавлява, Фор.

Той излиза, а аз промърморвам:

– Казвали са ми.

Оглеждам контролния център. Почти празен е – в Деня за свиждане малко хора са задължени да работят и това обикновено са по-възрастните. Гус се е прегърбил над екрана си. Други двама са го обградили и преминават през кадрите с полуизхлузени слушалки от главите. Освен тях и мен няма никой друг.

Зареждам командата и извиквам записа, който направих преди седмица. Той е на Макс в офиса му, седнал зад компютъра си. Лидерът натиска с показалец командите и търси правилните през секундите между кликванията. Не са много Безстрашните, които умеят да пишат правилно, особено пък Макс, за когото съм чувал, че по-голямата част от времето си в кастата е прекарвал в патрулиране из сектора на безкастовите с пушка на рамо – едва ли му е минавало през ума, че някога ще му се наложи да работи на компютър. Приближавам се към екрана, за да се уверя, че цифрите, които записах по-рано, са точни. Ако е така, значи, имам паролата на акаунта на Макс върху малка бележка в джоба си.

Откакто разбрах, че той работи заедно с Джанийн Матюс, и започнах да подозирам, че двамата имат пръст в смъртта на Амар, търся начин да направя по-задълбочено разследване. Когато преди няколко дни засякох лидерът ни да си въвежда паролата, открих как да го сторя.