ФОР

По някаква причина първата ми мисъл е за нея, за разширените ù очи, които се взират в мен от ъгълчетата на паметта ми.

– Какво? – питам. – На кого?

– Тръгвай и ще говорим – казва Зийк.

Обувам се, мятам си якето и поемам след него.

– Момчето от Ерудитите. Русото – пояснява той.

Налага ми се да потисна въздишката на облекчение. Не е тя. На нея нищо не се е случило.

– Уил?

– Не, другото.

– Едуард.

– Да, Едуард. Беше атакуван. Намушкан.

– Мъртъв ли е?

– Жив е. С нож в окото.

Спирам.

– В окото?

Зийк кимва.

– На кого каза?

– На нощния отговорник. Той отиде при Ерик, а Ерик заяви, че той ще се занимае.

– Естествено. – Променям курса и свивам надясно в обратната на спалното помещение на трансферите посока.

– Къде отиваш?

– Едуард е вече в болницата, нали?

Зийк кимва.

– Значи, отивам да говоря с Макс.

+ + +

Лагерът на Безстрашните не е чак толкова голям, че да не знам кой къде живее. Апартаментът на Макс е скрит дълбоко в подземните коридори, близо е до задната врата, която се отваря точно до релсите на влака навън. Насочвам се натам, като следвам сините аварийни лампи, зареждани от соларния ни генератор.

Тропам на металната врата с юмрук и събуждам Макс по същия начин, по който Зийк събуди мен. Той отваря рязко вратата само след секунди. Очите му са подивели, а краката – боси.

– Какво е станало? – пита.

– Един от послушниците ми е пронизан в окото.

– И идваш тук? Никой ли не е съобщил на Ерик?

– Съобщили са. Затова искам да говоря с теб. Нещо против да вляза?

Не изчаквам да ми отговори – профучавам покрай него и нахълтвам в хола му. Той включва осветлението и ми разкрива най-разбърканото жилище, което някога съм виждал – по масата са разпилени използвани чаши и съдове, всички възглавници на дивана са в безпорядък, а подът е покрит с прах.

– Искам инициацията отново да стане такава, каквато беше, преди Ерик да я направи по-състезателна – заявявам. – И не го искам в моята тренировъчна зала!

– Едва ли мислиш наистина, че нараняването на послушника е по вина на Ерик! – Макс кръстосва ръце. – Или че си в позиция да поставяш искания.

– Да, негова вина е, разбира се, че е негова вина! – казвам го по-високо, отколкото ми се ще. – Ако не се бореха всички за десетте места, нямаше да са толкова отчаяни, че да са готови да се атакуват един друг! Толкова много ги е разпалил, че е в реда на нещата рано или късно да започнат да експлодират!

Макс мълчи. Изглежда раздразнен, но не започва да ми обяснява, че съм смешен, което все пак е някакво начало.

– И не мислиш, че послушникът, който е извършил нападението, трябва да бъде подведен под отговорност? – пита той. – Не смяташ, че той или тя трябва да получи обвинение?

– Разбира се, че той или тя, или който е там, трябва да бъде подведен под отговорност – казвам. – Но това никога нямаше да се случи, ако Ерик...