Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Тази вечер не ми беше писано да вляза през парадния вход.
10.
Обърнах автомобила, за да потърся друг, не толкова очебиен път към парка. Реших да се вживея в ролята на добър частен детектив и в началото подкарах с угасени фарове, но тутакси се блъснах в един от металните стълбове отстрани на тесния път. После се опитах да карам само на мигачи и на бърза ръка пометох още два стълба. Слязох да огледам щетите, но беше тъмно като в рог и не видях нищо. Наложи се не само да включа фаровете, но и да пусна дългите светлини. Предният капак беше одраскан, но аз не се разстроих кой знае колко — и бездруго трошката ми отдавна беше за боклука. Като всеки истински жител на Лос Анджелис от години карах без застраховка, та хич и не се надявах да си покрия поне малко от разходите за щетите. Реших, че сега не ми е до това да се правя на шпионин, и подкарах назад по пътя с включени фарове. Успях криво-ляво да не блъскам повече стълбове, но затова пък прегазих нещо мъничко и пухкаво, изскочило право пред мен от шубрака. Убия ли животинка, настръхвам целият — бях доволен, че е тъмно и не виждам кървавата пихтия, която съм оставил подире си, макар че все пак погледнах в огледалото за обратно виждане.
Обиколих по криволичещия път парка с надеждата да намеря друг вход. По едно време спрях и погледнах на лампата в купето пътната карта, но доколкото видях, на нея не бе отбелязан втори вход. Щом излязох, ми се стори, че откъм източната страна на парка съм съгледал черен път, който води в обратна посока, май към Васкес Рокс. Завих и след броени секунди ударих рязко спирачки, за да не прегазя двамата въоръжени мъже от охраната, изскочили от будката до заключената порта. Те веднага дойдоха при автомобила и застанаха от двете му страни. Нямаше накъде да отстъпвам, затова реших да сваля стъклото на прозореца и да се престоря на ни лук ял, ни лук мирисал.
— Хей! — провикнах се аз и се ухилих тъпо, демек, вижте ме какъв смотаняк съм, да се загубя!
Не че обикновено изглеждам по-различно.
Пазачът, приближил се откъм моята страна, беше едър като канара и явно си беше професионалист човек. Стоеше на около метър — метър и половина от прозореца и когато заговори, не се наведе към мен. Всъщност не посегна и към оръжието — не го видях точно какво е, макар и да изглеждаше добро — само тръсна лекичко пръсти при кобура на бедрото си.
— Паркът е затворен — обясни ми мъжагата.
Имаше квадратна глава и ушички без мека част, хилеше се кръвнишки.
— Май съм се загубил — рекох, все тъй ухилен. Държах картата разтворена върху коленете си. — Отбих от магистралата, за да потърся бензиностанция, и сега не знам как да се върна.
Стори ми се, че онзи вече не стои така сковано, но той пак не се приближи. Кимна на колегата си, който също дойде откъм моята страна. Той имаше валчесто веселяшко лице. Двамата ми напомняха прословутите гръцки маски.
— Магистралата е в тази посока — рече Комедията и махна напосоки. — След разклонението карайте все вляво и после направо.
— Благодаря ви — казах аз и зяпнах в посоката, която ми беше показал. — А не ви ли се намира клетъчен телефон, искам да се обадя.
Трагедията поклати глава.
— Ох, да му се не види! — завайках се аз. — Никога не съм си падал по храсталаците и горите. А сега за капак и да се загубя.
— Ама вие не се притеснявайте, има един-два пътя към магистралата — успокои ме Комедията.
Беше се понавел към мен. Явно беше решил, че човек в субару надали може да го заплашва с нещо. Което, общо взето, си е самата истина.
— Я ми кажете — казах аз, — какво става там?
— Нищо — сопна се Трагедията.
— Окръжната управа винаги ли пази така ожесточено парка? — поинтересувах се, без да преставам да се хиля.
— Снимат филм — обясни Комедията, с което си спечели леден поглед от своя колега, затова побърза да изправи гръб и да отстъпи назад.
— И аз съм един! Как не се сетих — подвикнах весело. — В този град накъдето и да се завъртиш няма начин да не се натъкнеш на снимачен екип. Кой филм? Има ли и звезди?
— Снимките са закрити — отсече Трагедията и пак застана като глътнал бастун.
— А, такава ли била работата! Е, да си вървя тогава.
Подкарах бавно назад. Двамата от охраната излязоха в средата на пътя и загледаха стоповете ми. Продължих да пъпля като костенурка, взех няколко завоя и чак когато бях сигурен, че онези вече не ме виждат, спрях и угасих светлините.