Когато мъртвите се пробудят

Ана не загуби самообладание. Не се разкрещя. Приближи се бавно до леглото, погледна към детето, което лежеше там, и седна до него. След като го съзерцава мълчаливо в продължение на около минута, се обърна към баща си и го помоли:

— Би ли излязъл за малко от стаята?

Малер пристъпи назад и затвори вратата след себе си. Остана отвън и се заслуша. След няколко секунди отвътре долетя някакъв звук, като зов на ранено животно. Протяжно, монотонно виене. Малер впи зъби в стиснатия си юмрук, но не отвори вратата.

Ана излезе навън след около пет минути. Очите ѝ бяха зачервени, но изглеждаше спокойна. Малер обаче се притесни. Не бе очаквал подобна реакция. Ана седна на дивана, а баща ѝ я последва, настани се до нея и я хвана за ръката.

— Как си?

Ана погледна към тъмния екран на телевизора. Погледът ѝ бе напълно безизразен.

— Това не е Елиас.

Малер не ѝ отговори. Усети как бодящата в областта на сърцето му болка постепенно плъзна нагоре към рамото, а после и по ръката му. Облегна се назад и се опита да успокои пулса си. Лицето му се изкриви в грозна гримаса — имаше чувството, че някаква палеща ръка е стиснала силно сърцето му за миг, преди да го пусне отново. То заби с нормалното си темпо. Ана не забеляза нищо. Вместо това му каза:

— Елиас го няма вече.

Малер изпъхтя.

— Ана… аз…

Ана кимна, сякаш за да затвърди още повече думите си, и добави:

— Елиас е мъртъв.

— Ана, сигурен съм, че…

— Не ме разбра. Знам, че това е тялото на Елиас, но самият него вече го няма.

Малер не знаеше какво да каже. Бодящата болка изчезна, остави тялото му да се наслади на спокойствието след поредната битка. Малер затвори очи и я попита:

— Какво смяташ да правиш?

— Да се грижа за него, разбира се. Но за мен Елиас вече го няма. Носим го жив единствено в спомените си. И трябва да остане единствено там. Никъде другаде.

Малер кимна и се съгласи.

— Добре.

Всъщност не вложи никакъв смисъл в думите си.