Когато мъртвите се пробудят

— Здравейте. Казвам се Елизабет Симонсон.

Давид пое ръката ѝ. Тя бе силна, но суха.

— Давид. Аз… Ева Зетерберг е моя съпруга.

— Разбирам. Моля приемете моите…

— Тук ли е?

— Да.

Въпреки че бе решен да стигне докрай, Давид се изнерви от изпитателния поглед, който жената впи в тялото му, сякаш се опитваше да открие дори и най-малкото доказателство за някакво престъпление. Скръсти ръце на гърдите си, сякаш за да се защити от нея.

— Бих искал да я видя.

— Съжалявам. Знам как се чувствате, но това е невъзможно.

— Защо?

— Защото в момента я… изследваме.

Давид се намръщи. Отлично чу кратката пауза преди думата „изследваме“. Нямаше да остави нещата така. Сви юмруци и продължи:

— Нямате право да постъпвате така!

Жената наклони леко глава на една страна.

— Какво имате предвид?

Давид посочи с ръка към вратата, през която току-що бе излязла и която водеше към залите за аутопсия.

— Не можете да извършите аутопсия на някого, който все още е жив, по дяволите!

Жената премига няколко пъти с очи, а последващата ѝ реакция напълно стъписа Давид. Тя избухна в смях. Мрежа от трапчинки проряза за миг малкото ѝ лице, но после бързо изчезнаха. Жената махна с ръка и добави:

— Извинете ме.

След това побутна очилата си назад и продължи:

— Разбирам, че сте… но няма смисъл да се притеснявате.

— Така ли? Какво правите тогава?

— Нали ви казах. Изследваме я.

— Но защо тук?

— Защото… Нека вземем мен за пример. Аз съм токсиколог, тоест специалността ми е да откривам чужди вещества в мъртви тела. Изследваме я, водени от предположението, че… в тялото ѝ се е появило нещо, което не трябва да е там. Точно както постъпваме при убийство.

— Но обикновено… тук разрязвате хората.

Жената сбърчи нос при това описание на работното ѝ място, но кимна и продължи:

— Да, така е. Налага ни се. Но в този случай… тук имаме достъп до уникално оборудване. Което можем да използваме и без… да разрязваме хората.

Давид седна на един от гумираните столове и склони глава в ръцете си. Чужди вещества… нещо в тялото ѝ. Не разбираше какво търсят, но в едно бе напълно сигурен.

— Искам да я видя.

— Ако това ще ви успокои — продължи жената с поомекнал глас, — то всички пробудили се са поставени в изолация. Докато не разберем повече. Не сте само вие.

Устните на Давид се разтвориха в зловеща усмивка.

— Заради бактериите, нали?

— Не само, но и заради тях.

— Ами ако ви кажа, че не давам пет пари за бактериите? Ако ви кажа, че искам да видя съпругата си въпреки тях?

— Няма да промените нищо. А сега ви моля да ме извините. Разбирам, че…

— Не мисля, че разбирате каквото и да било.

Давид стана от стола и тръгна към вратата. Преди да излезе навън, се обърна и каза:

— Може и да греша, но не мисля, че имате право да постъпвате така. Възнамерявам… възнамерявам да направя нещо по въпроса.