Никога не ме оставяй

Дори Рут изглеждаше уплашена в онзи слънчев ден, когато микробусът ни свали пред фермерската къща, заобиколи малкото езеро и изчезна нагоре по склона. Виждахме далечните възвишения, които ни напомняха за хълмовете около Хейлшам, но ни се струваха странно разкривени — сякаш гледахме нарисувания портрет на наш приятел, на който той хем приличаше на себе си, хем не бе същият и от лицето, което виждахме нарисувано върху листа, ни побиваха тръпки. Но все пак беше лято и Фермата изглеждаше по-приветлива, а не както щяхме да я видим няколко месеца по-късно със замръзналите локви в двора, с неравните сиви и корави от студа буци пръст, по които трябваше да ходим. Мястото ни се стори красиво и уютно, и накъдето и да се обърнехме, се простираха площи, покрити с буйна неокосена трева. Всички ние, осем на брой, се бяхме скупчили пред входа и наблюдавахме как Кефърс влиза и излиза от къщата, като чакахме да ни заговори. Но той не го направи, до ушите ни долитаха само странни ядни реплики по адрес на онези, които вече живееха тук. Само веднъж, когато тръгна да вземе нещо от фургона си, той хвърли мрачен поглед към нас, после се върна в голямата къща и затръшна вратата зад себе си.

Малко по-късно „ветераните“, които се бяха развеселили от жалкия ни вид, излязоха и се заеха с нас (както щяхме да сторим и ние следващото лято). Сега разбирам, че те добре се постараха и ни помогнаха да се настаним на новото място. Въпреки всичко през първите няколко седмици не се чувствахме на себе си и бяхме доволни, че поне сме заедно. Не се разделяхме по цял ден и през по-голямата му част се тълпяхме пред голямата фермерска къща като безмозъчни същества, които не знаят с какво да се заловят.

Първоначалното ни боязливо смущение сега ми се струва доста забавно: началото бе съвършено различно от последвалите две години, които прекарахме във Фермата. Ако някой сега заговори за Фермата пред мен, моментално в паметта ми изникват безгрижните дни, когато ходехме от стая в стая, когато ленивите следобеди неусетно се превръщаха във вечери, а вечерите — в нощи. Спомням си купчината стари книги с меки корици, чиито страници се бяха накъдрили от прелистване, сякаш наистина бяха излезли от морските дълбини. Помня как ги четях, лежаща по корем на тревата в топлите дни, като непрекъснато отмахвах падащата върху лицето ми коса — бях я пуснала да израсне дълга. Помня как се събуждах в стаята си току под покрива на Черния хамбар от гласовете на момичетата в двора, които от сутринта се захващаха да спорят за поезия и философия, помня дългите зими, закуските в кухнята, изпълнена с изпарения, накъсаните разговори на масата за Кафка и Пикасо. На закуска неизменно обсъждахме такива неща — в никакъв случай кой с кого е прекарал нощта или защо Лари и Хелън вече не си говорят.