Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Помня, че докато пребивавахме във Фермата, ние се занимавахме със секс в адската тъмнина на мразовитите спални, под тонове одеяла. Много често те дори не бяха одеяла, а най-различни неща, попаднали ни под ръка, които използвахме за завивки: стари завеси, дори парчета от килими. Понякога беше толкова студено, че си навличахме всевъзможни дрехи, а когато правиш секс в такъв вид, струва ти се, че те е налегнала планина от спални завивки и през по-голямата част от времето сама не си наясно дали го правиш с някое момче, или с целия този товар от дрехи.
Но онова, което искам да ви кажа, е, че през първите месеци във Фермата аз на няколко пъти се събирах за по една нощ ту с едно, ту с друго момче. Не че имах някакъв замисъл. Планът ми по-скоро бе следният: не бързай, внимателно се огледай и едва тогава, може би, ще откриеш човека, с когото ще станете двойка. Дотогава не го бях открила и като наблюдавах останалите двойки, най-вече Рут и Томи, изпитвах любопитство и нямах нищо против и аз да бъда като тях. Пак повтарям, такъв бе моят план, но докато продължавах да срещам любители на секс само за една нощ, аз се тревожех не на шега. Така че една вечер, когато Рут беше в стаята ми, реших да споделя безпокойството си с нея.
В много отношения разговорът ни бе един от обичайните ни вечерни излияния. Седяхме си една до друга върху моя дюшек с чаши чай в ръце, леко привели глави, за да не се ударим в гредите. Обсъждахме момчетата във Фермата и кое би ми подхождало най-много. Рут бе на висота: говореше с ободряващ тон, шегуваше се, проявяваше и такт, и ум. Ето защо реших да й разкажа за мимолетните си похождения. Обясних й, че отначало вършех всичко без истинско желание и че макар и да не можехме да имаме деца от близостта си с момчета, сексът, както ни бе предупредила и госпожица Емили, сексът по странен начин бе подействал на чувствата ми. После казах:
— Рут, искам да те питам нещо. Случвало ли ти се е да чувстваш, че трябва непременно да го направиш? Едва ли не с когото и да е?
Рут сви рамене.
— Имам си Томи. Ако ми е толкова нужно, обръщам се към него.
— Да, разбира се. Сигурно само аз се чувствам така. Вероятно нещо в мен не е съвсем наред. Защото понякога усещам, че ако не го направя, ще умра.
— Това е доста странно, Кати.
Тя ме изгледа толкова загрижено, че аз се разтревожих още повече.
— Значи никога не ти се е случвало?
Тя отново сви рамене.
— Чак дотам, че да ми е все едно с кого — не. Думите ти ми звучат доста странно. Може би с времето ще отшуми.
— Понякога дълго време не го чувствам. И внезапно усещането се появява отново. Ето как се получи първият път: той започна да ме натиска и аз просто исках да престане. После ни в клин, ни в ръкав, почувствах желание. Нямах изход — трябваше да го направя и това е.
Рут поклати глава.
— Наистина странно, много странно. Но мисля, че е нещо временно. Може би е поради различната храна, която ни дават тук.
Тя не ми помогна кой знае колко, но прояви разбиране и след онази вечер ми стана по-леко на душата. Ето защо намекът й в края на напрегнатия ни разговор на тревата ме изкара от равновесие. Макар че никой, разбира се, не можеше да чуе забележката й, в начина, по който я направи, имаше нещо нередно. През първите месеци във Фермата приятелството ни се съхраняваше главно, защото за мен тогава съществуваха две различни същества с името Рут. Едното непрекъснато се стремеше да направи впечатление на „ветераните“ и да ме игнорира — както мен, така и Томи, пък и всеки друг, който според нея й пречи да се развихри. Това същество не ми доставяше никаква радост, придаваше си важности, проявяваше притворство всеки Божи ден, колчем направеше прословутия прощален жест с докосването на лакътя. Ала другата Рут, подгънала крака върху леглото ми, хванала с две ръце димящата чаша чай, с която разговарях в таванската си стая току под стряхата — това беше Рут от Хейлшам и каквото и да се случеше през деня, аз бих могла да продължа разговора ни оттам, където го бяхме прекъснали предишната вечер. До онзи разговор на тревата и двете съблюдавахме негласното съглашение между нас, че има две същества с името Рут, че те съществуват независимо едно от друго, че мога да имам пълно доверие на онова, пред което правя своите признания. Ето защо, думите й относно приятелството ми „с някои ветерани“ ме разтревожиха толкова много. Ето защо си грабнах книгата и се отдалечих мълчешком.