Никога не ме оставяй

Есента приближаваше и бе започнало да се захлажда. „Ветераните“ прекарваха все повече време в помещенията и се връщаха към онези неща, с които се бяха занимавали преди настъпването на лятото. Но ние, които скоро бяхме пристигнали от Хейлшам, продължавахме да седим в неокосената трева с желанието да продължим до безкрайност единственото занимание, което имахме по онова време. В онзи ден обаче на поляната бяха останали само трима-четирима души като мен с книга в ръка и тъй като си бях намерила наистина спокойно кътче за четене, със сигурност мога да кажа, че никой не чу разговора ни.

Лежах върху парче стар брезент и четях, ще повторя пак „Даниел Деронда“, когато Рут се приближи и седна до мен. Разгледа корицата на книгата ми и кимна с глава сама на себе си. После, след около минута, започна да ми разказва сюжета, което не бе неочаквано за мен. До този момент бях в отлично настроение и се радвах да я видя, ала с това си действие тя дълбоко ме подразни. И преди бе постъпвала така — и с мен, и с други пред собствените ми очи. На първо място, аз се дразнех на простосърдечния и небрежен тон, който придаваше на гласа си, сякаш искрено вярваше, че ти помага и ти можеш само да си й благодарен. Трябва да кажа, че още тогава бях започнала да се досещам какво стои зад това. В първите месеци след преместването ни във Фермата не знам защо смятахме, че количеството на прочетените книги е нещо като „показател“ дали се справяш добре на новото място. Странна представа за нещата, но беше тъкмо така — ние, пристигналите неотдавна от Хейлшам възпитаници, бяхме останали с такова впечатление. Нарочно обвивахме в мъгла тази наша представа — всъщност това напомняше много за начина, по който разговаряхме за секс в Хейлшам. Разхождаш се из Фермата и даваш на всички да разберат, че си попрочела доста неща, кимаш разбиращо с глава, когато става дума за „Война и мир“, например, а наоколо цари такова настроение, че никой няма да те проверява дали не хвърляш прах в очите на хората около теб. Не забравяйте, че след преместването ни дълго време не се разделяхме един от друг и че би било невъзможно някой да прочете „Война и мир“ незабелязано от другите. Но, както и по въпроса за секса, действаше неписаното правило, според което допускахме, че съществува някакво друго, тайнствено измерение, където се пренасяхме, за да четем всички тези книги.