Танц с дракони

— Една разумна жена си знае мястото.

Не му прозвуча добре.

— Кажи какво имаш предвид.

— Мисля, че го казах. — Церсей вдигна чашата. Момичето с луничките я напълни отново. Тогава се появиха сладкишите с крем и разговорът взе по-лек обрат. Едва след като Томен и котенцата му бяха придружени до кралската спалня от сир Борос, заговориха за процеса ѝ.

— Братята Озни няма да стоят безразлично и да гледат как умира — предупреди го Церсей.

— Не го и очаквах. Заповядах да ги арестуват.

Това сякаш я стъписа.

— За какво престъпление?

— Разврат с кралица. Според негова върховна святост си изповядала, че си спала с двамата — забрави ли?

Тя се изчерви.

— Не. Какво ще направиш с тях?

— Ще идат на Вала, ако признаят вината си. Ако отрекат, могат да се изправят срещу сир Робърт. Такива мъже изобщо не трябваше да се издигат толкова високо.

Церсей наведе глава.

— Аз… погрешно ги прецених.

— Доста мъже прецени погрешно, изглежда.

Можеше да каже още, но тъмнокосата послушница със закръглените бузки влезе и съобщи:

— Милорд, милейди, съжалявам, че ви прекъсвам, но долу има едно момче. Великият майстер Пицел моли за присъствието на лорд-регента веднага.

„Черни криле, черни слова“, помисли сир Кеван. Възможно ли беше Бурен край да е паднал? Или може би беше вест от Болтън в Севера?

— Може да е вест за Джайм — каза кралицата.

Имаше само един начин да се разбере. Сир Кеван стана.

— Моля да ме извиниш.

Преди да напусне, се смъкна на коляно и целуна ръката на племенницата си. Ако Мълчаливия великан я провалеше, това можеше да е последната целувка, която щеше да е познала.

Пратеникът се оказа осем или деветгодишно момче, увито в толкова кожи, че приличаше на мече. Трант го бе задържал да чака на подвижния мост, вместо да го пусне в Стегата на Мегор.

— Иди намери огън, момко — каза му сир Кеван и лепна петак в ръката му. — Знам пътя до гарванарника достатъчно добре.

Снегът най-сетне беше спрял. Зад дрипавите облаци пълната луна се рееше тлъста и бяла като снежна топка. Звездите светеха студени и далечни. Когато сир Кеван тръгна през вътрешния двор, замъкът му се стори чуждо място — на всяка цитадела и кула бяха израснали ледени зъби и всички познати пътеки бяха изчезнали под бяла завивка. Висулка, дълга колкото копие, падна и се пръсна в краката му. „Есен в Кралски чертог — помисли той мрачно. — Какво ли трябва да е горе на Вала?“

Отвори му от слугинче, мършаво същество в обшит с кожа халат, твърде голям за нея. Сир Кеван изтупа снега от ботушите си, смъкна наметалото си и ѝ го хвърли.

— Великият майстер ме очаква.

Момичето кимна, строго и мълчаливо, и посочи към стълбището.

Покоите на Пицел се намираха под гарванарника, няколко просторни стаи, пълни с рафтове с билки, мехлеми и отвари, и лавици, отрупани с книги и свитъци. Сир Кеван винаги ги беше намирал за неприятно затоплени. Не и тази нощ. След като мина през вратата, студът бе осезаем. Само черна пепел и гаснещи въглени бяха останали от огнището в камината. Няколко мъждукащи свещи хвърляха локви мътна светлина.