Хладнокръвна ярост [bg]

Тя отново наведе глава, подпря я с ръка и остана дълго време така. После продължи:

— Не съм имала пристъп от четири седмици, доктор Делауер. Виждам света за първи път от толкова време насам и разбирам, че мога да се справя в него. Все едно се раждам отново. Не искам Мелиса да се ограничава заради мен. Какво трябва да й кажа, за да я убедя?

— Вие, изглежда, й говорите това, което трябва. Но тя просто може би не е готова да го чуе.

— Е, не искам да седна и да й казвам, че нямам нужда от нея. Никога не бих могла да я нараня по този начин. И то няма да е вярно. Имам нужда от нея. Както всяка майка има нужда от дъщеря си. Искам да сме близки. И не й давам двусмислени послания, докторе, повярвайте ми. Двете с доктор Кънингам-Габни поработихме върху това. Но госпожицата просто отказва да ги чуе.

— Проблемът се състои в това, че известна част от конфликта й няма нищо общо с вашия напредък в лечението. Всеки осемнадесетгодишен млад човек би изпитвал тревога да напусне дома си за първи път. Но животът, който е водила Мелиса досега — отношението между вас двете, размерът на това място, изолацията, прави заминаването да изглежда по-страшно за нея, отколкото за който и да е първокурсник. Като съсредоточава страховете си върху вас, тя се избавя от необходимостта да се справя със своите собствени страхове.

— Ако нещата стоят така, какво бих могла да направя аз?

— Тя ще свикне с вашето подобрение постепенно, естествено, с течение на времето. Но честно да си кажа, може би няма да успеете да я убедите да отиде в Харвард, преди срокът за подаване на молбите да е изтекъл.